Такова болезнено състояние ние наричаме „фобия“ и бихме могли да я причислим към страха от коне, но последният се отличава с това, че неспособността да се ходи по улиците е лесно отстранима, когато болният се съпровожда от някое избрано за този случай лице, в краен случай — от лекар. Фобията на Ханс не изчезва и при наличието на това условие, тя престава да бъде вече свързана с пространството и все по-ясно избира за свой обект коня. В първите дни от своето тревожно състояние той изказва опасението, което толкова много облекчи разбирането на неговия страх, а именно че „конят ще влезе в стаята“.
Положението на фобиите в системата на неврозата до този момент беше неопределено. Явно може с увереност да се каже, че във фобиите трябва да се виждат всички синдроми, принадлежащи към различните неврози, и на тях не бива да им се придава значението на особени болезнени процеси. За най-честите фобии, както е при нашия пациент, ми се струва целесъобразно названието страхова истерия. Аз го предложих на д-р Щекел, когато той се зае с описанието на нервните състояния на страх, и се надявам, че това название ще стане популярно. За негово оправдание служи пълното съответствие между психичния механизъм на тези фобии и истерията, с изключение само на един пункт, който е много важен за различаването на тези форми. А именно: либидото, освободено от патогенния материал чрез изтласкването, не се конвертира, т.е. не преминава от сферата на психиката в областта на телесната инервация, а остава свободно във вид на страх. Във всички случаи на заболяване тази страхова истерия може в каквито и да е размери да се комбинира с „конверсионната истерия“. Но съществуват както чисти случаи на конверсионна истерия без какъвто и да било страх, така и случаи на чиста страхова истерия, изразяващи се в изпитване на страх и фобии без следи от конверсия. Случаят на нашия Ханс се отнася към последните.
Страховата истерия принадлежи към числото на най-често срещаните психоневротични заболявания, които се появяват в живота най-рано. Може да се каже, че това са неврози от периода на детството. Когато майката казва за своето дете, че то е „нервно“, то в 9 от 10 случая може да се смята, че детето има някакъв страх или много страхове наведнъж. За съжаление по-финият механизъм на тези толкова важни заболявания все още не е достатъчно изучен. Още не е установено дали единственото условие за произхода на страховата истерия (за разлика от конверсионалната истерия и другите неврози) са конституционалните фактори или случайните преживявания, или пък някаква комбинация от едните и другите условия. Струва ми се, че това невротично заболяване най-малко зависи от особеностите на конституцията и вследствие на това най-лесно може да бъде получено във всеки период от живота.
Твърде лесно можем да отделим един съществен признак на страховата истерия. Тази болест винаги се развива предимно във фобия. В края на краищата болният може да се избави от страховете, но само за сметка на задръжки и ограничения, на които той трябва да се подложи. При страховата истерия вече започва психична работа, чиято цел е да плени станалия свободен страх. Но тази работа не може нито да превърне обратно страха в либидо, нито да го свърже с онези комплекси, от които това либидо произтича. Не остава нищо друго, освен да се предотврати всеки повод за развитието на страх чрез психични надстройки под формата на предпазливост, задръжка, забрана. Тези психични прикрития се проявяват навън под формата на фобия и ни изглеждат като същност на заболяването.
Трябва да се каже, че лечението на страховата истерия до този момент беше чисто отрицателно. Опитът показа, че е невъзможно, а при някои обстоятелства дори опасно, да се стигне до излекуване на заболяването по насилствен път. Така например несъмнено е вредно да се довежда болният до положение, в което при него трябва да се развие страх, а след това да бъде лишаван от прикритие. По такъв начин го принуждават да търси защита и изказват презрение към неговата „необяснима страхливост“, което не му влияе.
За родителите на нашия малък пациент от самото начало е било ясно, че тук нито с присмех, нито със строгост може да се постигне нещо и че достъпът до неговото изтласкано желание трябва да се търси по психоаналитичен път. Необикновеният труд на неговия баща е бил увенчан с успех и съобщенията му ни дават възможност да проникнем в самата структура на фобията и да проследим пътищата на извършения анализ.