Нашите сегашни познания биха ни позволили да проникнем в разбирането на фантазиите на биенето. Съмнението, че с това проблемът не се изчерпва, дразни мозъка на лекаря аналитик, особено когато трябва да признае, че в по-голямата си част тези фантазии остават настрани от общото съдържание на неврозата и не заемат подобаващо място в нейната структура. Но обикновено, както зная от собствен опит, подобни съмнения се отхвърлят с голяма охота.
III
Строго казано — а защо да не разгледаме това с нужната сериозност? — само онова аналитично усилие, което успява да отстрани амнезията, обгръщаща при възрастния човек знанието за детския му живот (т.е. от две до пет години), заслужава признание в качеството си на коректна психоанализа. В средата на аналитиците за това не може да се говори твърде високо и твърде често. Мотивите, които ни карат да не се съобразяваме с подобно нещо, естествено са разбираеми. Желателно е полезните резултати да бъдат постигнати в къси срокове и с най-малко усилия. Но в настоящия момент за всеки от нас теоретичното познание е несравнимо по-тежко, отколкото терапевтичния резултат, и онзи, който пренебрегва анализа на периода на детството, задължително изпада в голяма заблуда. Това подчертаване на значението на най-ранните преживявания не обуславя подценяването на по-късните жизнени впечатления, които достатъчно ясно се изразяват при анализа от самия болен. Не някой друг, а лекарят трябва да повдигне покривалото от истинското значение на детството.
Периодът на детството от две до четири или пет години е времето, през което вродените либидинозни фактори за пръв път се пробуждат под влияние на едни или други преживявания и се свързват с определени комплекси. Разглежданите тук фантазии за биенето се появяват едва в края на този период или след неговото приключване. По такъв начин те могат естествено да имат някаква предистория, да търпят известно развитие, да съответствуват на крайния резултат, а не на началната си изява.
Това предположение се потвърждава от анализа. Последователното му прилагане позволява да се изясни, че фантазиите за биенето имат доста сложна история на развитие, в хода на което много неща нееднократно се променят: отношението им към фантазиращото лице, техният обект, съдържание и значение.
За да ни бъде по-лесно да проследим тези превръщания, на които е подложена фантазията за биенето, ще си позволя да разгранича своето описание на лицата от женски пол, които и без това (четири от шест) са болшинството в моя материал. Освен това с фантазията за биенето при мъжете е свързана и друга тема, която в настоящата статия бих искал да избегна. При това ще се опитам да систематизирам не повече от това, което е необходимо за средностатистическия случай. И дори по-нататъшното наблюдение да предостави впоследствие по-голямо разнообразие от случаи, аз все пак съм уверен, че съм успял да схвана едно типично и не съвсем рядко срещано събитие.
И така, първата фантазия за биенето при момичетата трябва да бъде отнесена към периода на ранното детство. Някои неща в нея остават неопределени, като че ли безразлични. Оскъдните сведения, получавани от пациентите при тяхното първо съобщение „бият детето“, като че ли се оправдава с фантазията на тази (фаза). Но затова пък една друга черта се откроява доста ясно, и то по един и същ начин, а именно — фантазиращото дете никога не се появява в ролята на битото, като правило това е някое друго дете, най-често — братче или сестриче, ако има такива. Тъй като то може да е както момче, така и момиче, не може да бъде констатирано никаква устойчива зависимост между пола на фантазиращото и битото дете. По такъв начин фантазията определено не е мазохистична. Тя би могла да се нарече садистична, но ние нямаме право да изпускаме от внимание обстоятелството, че фантазиращото дете никога не се появява и в качеството си на биещ. За последния може да се твърди само това, че той не е друго дете, а някакъв възрастен. По-късно недвусмислено се признава, че този неопределен възрастен е бащата (на момичето).