В хода на изложението ние искаме да отбележим, че анализът на разглежданите тук детски извращения помага също така да бъде решена и една стара задача, която впрочем винаги е измъчвала не толкова аналитиците, колкото онези, които се намират извън анализа. Не толкова отдавна самият Е. Блойлер призна като отличителен и необясним факт, че онанизмът се превръща от невротиците в някакъв център на тяхното съзнание за вина. Ние вече отдавна изказахме предположението, че това съзнание за вина визира онанизма от ранното детство, а не от периода на пубертета, и че в по-голямата си част то трябва да се отнесе не към акта на онанизма, а към лежащата в основата му, макар и несъзнавана, фантазия — [свеждаща се] следователно към Едиповия комплекс.
Вече посочих какво значение получава третата, на пръв поглед садистична, фаза на фантазията за биенето в качеството си на носител на подтикваща към онанизъм възбуда и към каква дейност на фантазията — частично продължаваща в същия дух, частично премахваща [онанизма], компенсирайки го с нещо друго — обикновено води тази фаза. Обаче значително по-важна е втората, несъзнаваната и мазохистична фаза — фантазията, че бащата бие самия фантазиращ. И не само защото тя продължава да действува с помощта на заместващата я [фаза]: ние можем също така да проследим и такива въздействия върху характера, които непосредствено се извеждат от нейната несъзнавана версия. Хората, които страдат от такава фантазия, развиват особена чувствителност и раздразнимост по отношение на лицата, които могат да впишат в патерналистката верига. Те лесно се обиждат и по този начин инсценират представената във фантазията ситуация, че бащата ги бие, навреждайки по този начин на самите себе си. Не бих се учудил, ако някога успеем да докажем, че същата тази фантазия лежи и в основата на параноичното състояние на клеветничеството.
VI
Описанието на инфантилните фантазии за биенето би се оказало необозримо, ако не бях го ограничил, с някои изключения, само до случаите от женски пол. Ще повторя накратко резултатите. Фантазията за биенето при момичетата преминава през три фази, от които първата и последната се появяват в паметта като съзнателни, а средната остава несъзнавана. Двете съзнателни фази имат садистичен, а третата — несъзнаваната — несъмнено мазохистичен характер. Нейното съдържание е, че бащата бие детето, с нея са свързани известен либидинозен заряд и съзнанието за вина. И в двете съзнателни фази детето, което бият, е някое друго, а във фантазията от средната фаза — собствената личност на фантазиращия. В третата, съзнателната фаза, значителен превес имат битите момчета. Биещото лице отначало е бащата, по-късно — някой негов заместник от патерналистката верига. Несъзнаваната фантазия от средната фаза първоначално има генитално значение, тя произлиза от инцестуозното желание да бъдеш обичан от бащата, подложено на изтласкване и регресия. С това на пръв поглед неустойчиво съотношение е свързан фактът, че между втората и третата фаза момичетата променят пола си, въобразявайки си в своите фантазии, че са момчета.
Не успях да стигна толкова далече при изследването на фантазията за биенето при момчетата — може би поради неблагоприятния материал. По разбираеми причини аз очаквах пълна аналогия между ситуациите с момчетата и момичетата, при което при фантазията на първите мястото на бащата би трябвало да се заеме от майката. Това очакване като че ли се потвърди, тъй като съдържанието на съответната фантазия на момчето беше, че майката го бие (по-късно — някакво друго заместващо я лице). Но онази фантазия, в която собствената личност на фантазиращия се запазва като обект, се отличаваше от втората фаза при момичетата по това, че можеше да бъде съзнателна. Ако пожелаехме да я приравним по-скоро към третата фаза при момичетата, то като ново различие би останало обстоятелството, че собствената личност на момчето не е заместена от много и неопределени странични [деца], а най-малко — от много момичета. По такъв начин очакването за някакъв пълен паралелизъм би се оказало излъгано.
Моят материал, основан на мъжки случаи, обхваща малко лица, при които инфантилната фантазия за биенето не е съпроводена с някакво друго тежко нарушение на сексуалната дейност; напротив, повечето от тях би трябвало да бъдат определени като истински мазохисти, що се отнася до сексуалните извращения. Това бяха хора, които намираха сексуално удовлетворение изключително в онанирането, съпроводено от мазохистични фантазии, или хора, които бяха успели да свържат мазохизма с гениталната дейност по такъв начин, че при мазохистичните инсценировки и при подобни условия те са постигали ерекция и еякулация или са били способни да извършат нормално полово сношение. Освен това имаше още един по-рядък случай: по време на своята перверзна дейност мазохистът беше възпрепятствуван от натрапчиви представи, възникващи с непоносима напористост. Удовлетворените перверзни хора рядко имат нужда да се обръщат към анализа, но за трите посочени групи мазохисти могат да се появят основателни мотиви да отидат при аналитика. Мазохистът онанист се оказва абсолютно импотентен, ако в края на краищата той все пак се опита да осъществи полово сношение с жена, а онзи, който до този момент осъществява сношение, прибягвайки до помощта на представи и инсценировки, може внезапно да направи откритието, че това толкова удобно съчетание е недостъпно за него и че гениталиите не реагират повече на мазохистичното дразнене. Ние сме свикнали уверено да обещаваме на психичните импотентни, които са попадали при нас, че ще оздравеят, но дори и при тази прогноза би трябвало да бъдем по-сдържани до момента, в който не разберем динамиката на разстройството. Много е неприятно, когато неочаквано анализът открива като причина за „чисто психичната“ импотентност някаква избирателна, отдавна вкоренила се мазохистична нагласа.