Моето съобщение се отнася само до тази детска невроза. Отказах да изпълня молбата на пациента, който искаше да му дам пълно описание на неговото заболяване, лечение и оздравяване, тъй като мисля, че тази задача е социално недопустима и технически неизпълнима. Поради тези причини възможността да разкрия връзката между неговото инфантилно заболяване и по-късното окончателно заболяване става неосъществима. За крайното заболяване мога да кажа само, че болният е прекарал много време в немските санаториуми и тогава един авторитетен специалист е класифицирал болестта му като маниакална депресия. Тази диагноза е несъмнено вярна по отношение бащата на пациента ми, чийто живот, изпълнен с разнообразни интереси и дейности, неведнъж е бил нарушаван от пристъпи на тежка депресия. При продължителното наблюдение на сина аз не успях нито веднъж да забележа такава промяна на настроението, която по своята интензивност или според условията на своето възникване да превишава онова, което би могло да се нарече естествено при една или друга създала се психична ситуация.
У мен се затвърди впечатлението, че сега се сблъсквам с един от онези случаи, при които клиничната психиатрия поставя най-разнородни диагнози и които трябва да бъдат разбирани като следствие на натрапчиви неврози, спонтанно завършили с частично оздравяване, но с наличието на страничен ефект.
Следователно в моето описание ще стане въпрос за една инфантилна невроза, която е била подложена на анализ петнадесет години след като е преминала. Това положение има своите предимства, но същевременно и недостатъци. Струва ми се, че можем да се отнесем с по-голямо доверие към анализа, извършван над невротично дете, но той не може да бъде особено съдържателен. При провеждането му се налага на детето да бъдат подсказвани много думи и мисли и въпреки това най-дълбоките слоеве на детския душевен живот могат да се окажат непроницаеми, или по-точно — недосегаеми. Анализът на едно детско заболяване, който преминава през сферата на спомените, при възрастните и духовно зрели хора е свободен от такива ограничения. Но не трябва да се игнорират също така изопачаването и преработката на спомените, когато са разглеждани в ретроспекция при един по-късен етап от живота. В първия случай получените резултати са по-убедителни, а във втория — доста по-поучителни.
Но почти винаги можем да твърдим, че анализите на детските неврози могат да претендират за особено повишен интерес от страна на теорията. За правилното разбиране на неврозите при възрастните те дават приблизително това, което детските съновидения дават по отношение съновиденията на възрастните. Не става въпрос, че те по-лесно могат да бъдат разбрани или съдържат по-малко елементи. Трудното проникване в душевния живот на детето прави особено тежка работата на лекаря в осъществяването на анализа. Но при децата отпадат толкова много неща от по-късните наслоения, че най-същественото в неврозата изпъква с особена яснота. Както е известно, в настоящата фаза на борбата за психоанализа, съпротивата, оказвана на психоаналитичните изводи, е приела нови форми. Преди е било достатъчно отричането на действителната реалност на утвърждаваните от анализа факти, а най-добрият технически метод за това е било избягването на каквито и да било проверки чрез личния опит. Но тази практика като че ли постепенно отмира. Сега се върви по друг път. Фактите се признават, но изводите, до които те водят, се тълкуват някак си преиначено, дори изопачено, за да могат да бъдат обезвредени и по този начин отново да бъдат елиминирани всички нови и необичайни неща. Изучаването на детските неврози ни убеждава в пълната несъстоятелност на опитите всичко да се подлага на превратно тълкуване. То доказва преобладаващото участие на така охотно отричаните либидинозни влечения при формирането на неврозата и открива отсъствието на отдалечени културни стремежи и цели — неизвестни за детето, поради което нямат никакво значение за него.
Друга особеност, върху която изложеният тук анализ се старае да насочи вниманието, се намира във връзка с тежестта на заболяването и продължителността на лечението му. Анализите, които за кратък срок довеждат до благоприятен изход, са ценни за самочувствието на терапевта и служат като доказателство за лечебното значение на психоанализата. Но в по-голямата си част те не допринасят с нищо за успехите на научното познание. От тях не може да се научи нищо ново. Те са толкова лесно и бързо осъществими единствено защото всичко необходимо е известно предварително. Новото може да се научи само от анализи, свързани с особено големи трудности, за чието преодоляване е необходимо време. Само в тези случаи може да се стигне до най-дълбоките и примитивни слоеве на душевното развитие и там да се открие решението на проблемите, породени от по-късно формираните душевни наслоения. Тогава се стига до неизбежния извод, че само анализът, проникнал до толкова голяма дълбочина, заслужава названието си. Разбира се, един случай не може да ни даде всичко, което бихме искали да знаем. Или по-точно казано, един анализ би могъл да ни даде всичко единствено при положение че сам е в състояние да обхване абсолютно всички детайли, без да е принуден да се задоволява с малкото, поради липсата на опит при възприятието.