Към мотивите от този род, продиктувани от волята за могъщество, от влечението на индивида към самоутвърждаване, Адлер причислява заедно с всички други прояви и сексуалното поведение на човека.
Без да отричам значението на такива мотиви за могъщество, аз никога не съм бил убеден в това, че те действително могат да играят приписваната им доминираща и изключителна роля. Ако не бях довел анализа на моя пациент до своя край, наблюденията, направени от мен, би трябвало да послужат като основание мнението ми да бъде променено в полза на възгледите на Адлер. По неочакван начин краят на този анализ даде нов материал, от който стана ясно, че тези мотиви за могъщество (в нашия случай — желанието за унижаване) са повлияли върху избора на обект само като допълнителна тенденция и като рационализация, а в същото време истинската, дълбока и детерминираща причина ми даде възможност да запазя предишните си убеждения.
Пациентът разказа, че когато получили известие за смъртта на сестрата, той изпитал само едва доловимо усещане за душевна болка. Насилвал се да прояви признаци на печал и с пълно душевно спокойствие можел да се радва на това, че е останал единственият наследник. По това време в продължение на няколко години той се намирал във властта на последното си заболяване. Трябва да си призная, че това съобщение за известно време ме лиши от увереността ми в правилността на моята диагноза. Би могло да се допусне, че болката от загубата на най-любимия член от семейството ще се натъкне при своята проява на задръжки поради непрестанната ревност и като резултат от намесата на станалата несъзнавана инцестна влюбеност, но аз все пак не можех да отхвърля мисълта, че непроявеният взрив от душевна болка ще си намери някаква друга замяна. Тази замяна в края на краищата е била намерена в друго, останало непонятно за пациента чувство. Няколко месеца след смъртта на сестра си той посетил мястото, където се е състоял дуелът на един велик поет, който по това време бил негов идеал, и плакал горчиво на гроба му. Тази реакция му се сторила странна, защото било добре известно, че от смъртта на обожавания от него поет са изминали години, равни на живота на две поколения. Той проумя напълно реакцията си едва когато си спомни, че баща му често сравнявал стиховете на покойната му сестра с произведенията на великия поет. Друга насока за правилното тълкуване на този акт на уважение, оказан като че ли на поета, той дава случайно в своя разказ. До този момент той нееднократно е повтарял, че сестра му се е застреляла, а сега е трябвало да направи поправка, защото тя всъщност се е отровила. По време на дуела поетът е бил застрелян с пистолет.
Сега се връщам към историята на брата, която обаче от този момент трябва да изложа прагматично в някои моменти. Оказа се, че по времето, когато сестрата е започнала своите опити да го съблазни, момчето е било на около три години и половина или малко повече. Както вече беше споменато, това се случило през пролетта на същата година, през която се появила гувернантката, а през есента, след завръщането си у дома, родителите забелязали голямата промяна в характера му. Напълно естествено е тази промяна да бъде свързана с пробуждащата се в този период у момчето сексуалност.
Как е реагирало то на съблазняването от страна на по-голямата си сестра? Отговорът е следният: с отказ, но отказът се е отнасял към лицето, а не към действието. Сестрата, като полов обект, се е оказала неприемлива за него, сигурно защото отношението към нея е приело враждебен характер вследствие съревнованието за обичта на родителите. Той започнал да я отбягва и ухажванията от нейна страна скоро спрели. Но той се опитвал вместо нея да намери друго любимо лице и разказите на самата сестра, опиращи се на примера на бавачката, ръководели неговия избор. Затова момчето започнало да си играе пред своята бавачка със своя полов орган, което, подобно на много от случаите, в които децата не скриват своя онанизъм, трябва да се тълкува като опит за съблазняване. Бавачката направила сериозна физиономия и го разочаровала, като заявила, че не е хубаво да прави така. Казала му, че децата, които постъпват по този начин, по-късно получават „рана“ на същото място.