Те го гледат напрегнато и внимателно. Тази черта произтича изцяло от „първичната сцена“ за сметка на пълното й преобръщане в съновидението.
Те са съвсем бели. Тази несъществена сама по себе си, но рязко откроена в разказа на сънуващия черта дължи своята интензивност на спояването на елементи от всички пластове на материала. Тя съединява второстепенни детайли от други източници на съновидението със значителна част от „първичната сцена“. Това последно детерминиране произхожда от белотата на чаршафите и бельото на родителите; тук спада и белотата на овцете, на кучетата на овчаря като намек за сексуалните изследвания на детето с животните, белотата в приказката за седемте козлета, където майката е разпозната по белите й крачка. По-долу ще разберем, че бялото бельо съдържа също и намек за смъртта.
Те седят неподвижно. С това се формулира противоречие със странното съдържание на видяната сцена, с подвижността, която благодарение на свързаната с нея поза, съединява „първичната сцена“ с историята за вълка.
Имат опашки като на лисици. Това трябва да противоречи на резултата, който се получава от влиянието на „първичната сцена“ върху историята за вълка, и в това обстоятелство трябва да признаем най-важния извод, до който го довежда неговото сексуално изследване: значи кастрацията наистина съществува. Страхът, с който детето се сблъсква в резултат на тези размишления, накрая намира изход в съновидението и довежда до неговия край.
Страх, че вълците ще го изядат. Сънуващият е имал чувството, че този страх не е мотивиран от съдържанието на съновидението. Той каза: не би трябвало да се страхувам, защото вълците по-скоро приличаха на лисици или на кучета, те не се нахвърлиха отгоре ми, за да ме хапят, бяха напълно спокойни и не бяха страшни. Разбираме, че дейността в съновидението известно време се е опитвала да обезвреди мъчителното съдържание, да го превърне в негова противоположност (те са неподвижни, опашките им са чудесни), докато накрая това средство се е оказало неспособно да помогне и страхът излиза на повърхността. Той успява да направи това с помощта на приказката, в която козлетата (децата) са изядени от вълка (бащата). Възможно е това място от приказката да е напомнило за шеговитите заплахи на бащата, когато той си е играел с детето, така че страхът да не бъде изяден от вълка би могъл да бъде спомен, а също и резултат от замяна чрез изтласкване.
Мотивите на желанието в това съновидение са напълно осезателни. Към повърхностните дневни желания по-скоро да настъпи Рождество (мечтания от нетърпение) се присъединява по-дълбокото желание за сексуално удовлетворение от страна на бащата, което не престава да съществува в този момент и което първоначално се заменя с желанието отново да бъде видяно онова, което някога е направило толкова силно впечатление на детето. Налице е психичен процес, който се развива от изпълняването на това желание в спомените за „първичната сцена“ до станалия сега неизбежен отказ от това желание и изтласкването му.
Обстоятелствеността и подробното изложение, които стават необходими благодарение на старанието ни да дадем на читателя някакъв еквивалент в замяна на убедителността на проведения анализ, нека го убедят да не иска публикация на анализите, продължили няколко години.
След всичко казано по-горе мога само накратко да се спра на патологичното влияние на „първичната сцена“ и на онези изменения, които пробуждането на тази сцена е предизвикало в неговото сексуално развитие. Ще проследим само онова действие, което е намерило израз в съновидението. По-късно ще стане ясно, че тази „първична сцена“ е източник не само на една сексуална ориентация, а на цял ред ориентации — истинско разцепление на сексуалния живот. По-нататък трябва да обърнем внимание, че съживяването на тази сцена (нарочно избягвам думата „спомен“) оказва същото действие, както ако това беше истинско преживяване. Сцената действа след известен период и за това време — в периода между година и половина и четири години — не е изгубила своята сила. Може би по-нататък ще открием признаци за това, че тя е имала определено въздействие още по времето, когато е била възприета, т.е. когато пациентът ми е бил на година и половина.
Когато пациентът потъваше в ситуацията на „първичната сцена“, той извеждаше следното самонаблюдение. Преди е предполагал, че наблюдаваното произшествие представлява акт на насилие, но изразът на удоволствие, който е наблюдавал върху лицето на майка си, не е съответствувал на това впечатление. Той е бил принуден да признае, че тук става дума за удовлетворение.