Тук ще прекъснем обсъждането на неговото сексуално развитие, докато анализът на по-късните периоди не хвърли светлина върху този ранен стадий от неговата история. Към оценката на фобията от вълка ще добавим още и това, че вълци са станали и майката, и бащата. Майката е станала кастриран вълк, който е позволил на другия да се покатери върху него, бащата се е превърнал във вълка, който се покатерва. Но ние научихме, че неговият страх се е отнасял само до седящия вълк, т.е. — бащата. По-нататък трябва да обърнем внимание на това, че страхът, с който сънят завършва, е имал своя първообраз в разказа на дядото. В този разказ кастрираният вълк, който позволил на останалите да се покатерят върху него, е обзет от страх, когато му напомнят, че няма опашка. Като че ли в процеса на съновидението той се идентифицира с „кастрираната“ майка и се противопоставя на това с напълно правилното убеждение: ако искаш да получиш удовлетворение от баща си, трябва като майка си да се съгласиш на кастрация, но аз не го искам. И така, налице е явен протест на мъжествеността! Но трябва да си изясним, че сексуалното развитие на случая, което подлежи сега на изучаване, в нашето изследване страда от този недостатък, че протича с нарушения. Първо решително влияние му оказва съблазняването, а после то е нарушено от наблюдаването на сцената с коитуса, която впоследствие действува като вторично съблазняване.
5. Няколко принципни съображения
Както казват, бялата мечка и китът не могат да воюват помежду си и не могат да се разберат един друг, защото всеки от тях е ограничен в пределите на собствената си стихия. Точно така аз не мога да водя дискусия с работещите в областта на психологията или неврологията, които не признават изходните постановки на психоанализата и смятат, че нейните резултати са изкуствени. Заедно с това през последните години се разви и опозиция от страна на други автори, които — според тях самите — стоят на почвата на анализа, не оспорват неговата техника и резултатите му и си запазват само правото да стигат от този материал до други изводи и по друг начин да го разбират.
Но в по-голямата си част теоретичните възражения остават безплодни. Щом започнеш да се отдалечаваш от материала, от който трябва да се тръгне, веднага се излагаш на опасността да се опияниш от собствените си възгледи и дори да защитаваш мнения, противоречащи на всяко наблюдение. За това ми се струва, че е много по-целесъобразно да се борим с противоположните възгледи, като ги подлагаме на изпитание във всеки отделен случай и по всеки конкретен проблем.
По-горе споменах, че мнозина сигурно ще приемат за невероятно това, „че едно дете на година и половина е в състояние да получи възприятие за такъв сложен процес и с такава голяма точност да го запази в подсъзнанието си, второ, че по-късно, на четиригодишна възраст, достигналата до съзнателно разбиране обработка на този материал е станала възможна и, накрая, че с някакъв метод подробностите от тази сцена, преживяна и разбрана при такива обстоятелства, могат да се доведат до убедителен и свързан образ в съзнанието“.
Последният въпрос е чисто прагматичен. Който се реши да прави анализ в такива дълбини с помощта на описаната техника, ще се убеди, че това е напълно възможно. Който не направи това и прекъсне анализа в някой по-горен слой, ще бъде лишен от възможността да съди за това. Но по такъв начин едва ли ще разбере това, което е добито чрез дълбинния анализ.
Двете ми други съображения изхождат от пренебрежителната оценка по отношение на ранните детски впечатления, за които не се допуска такова продължително действие. Причината за неврозите се търси изключително в сериозните конфликти от по-късен период на живота и се предполага, че значението на детството се преувеличава в анализа поради склонността на невротиците да изразяват своите интереси от настоящето чрез спомени и символи от далечното минало. При такава оценка на инфантилния момент отпадат много неща, които принадлежат към най-интимните особености на анализа, разбира се, също така и неща, които предизвикват съпротива и подронват доверието на страничните наблюдатели. И така, предлагаме дискусия по повод на възгледа, че такива сцени от ранното детство, които изчерпателният анализ на неврозата разкрива например в нашия случай, не са репродукция на събития от настоящето, на които може да бъде приписано влияние върху по-нататъшния начин на живот и върху симптомообразуването. Тук става дума само за образуване на фантазии, които възникват в периода на съзряването и са предназначени в известна степен за символична замяна на реалните желания и интереси. Те дължат своето възникване на регресивната тенденция, на отдръпването от задачите на сегашната действителност. Ако това е така, то, разбира се, няма нужда да се правят такива странни допускания по повод на душевния живот и интелектуалните способности на децата в най-ранна възраст. Въпреки общото за всички нас желание за рационализация и опростяване на трудните задачи този възглед съответствува също и на някои фактически отношения. Появява се също така и възможност да се отстранят съмненията, възникващи именно у практичния аналитик. Налага се да признаем, че ако гореспоменатият възглед относно инфантилните сцени е верен, то при провеждането на анализа отначало не се променя нищо. Ако при невротика е налице вредната склонност да се откъсва от настоящето и да се насочва към подобни регресивни моменти в своята фантазия, то не ни остава нищо друго, освен да го последваме по този път и да доведем до съзнанието му тези несъзнавани продукции. Независимо от реалната си незначителност те са изключително ценни за нас като временни носители и собственици на интереса, който ние искаме да освободим и да насочим към задачите на настоящето. Анализът трябва да се води точно така, като че ли тези фантазии се приемат за истина с едно наивно доверие. Различията възникват едва в края на анализа, след откриването на тези фантазии. Налага се да кажем на болния: „Е, добре, вашата невроза протича така, сякаш в детските си години сте имали такива и такива впечатления и след това те са продължили своето действие. Но вие виждате, че това е невъзможно, те са били продукт на вашата фантазия, който е трябвало да ви отвлече от стоящите пред вас реални задачи. Сега ни позволете да изследваме какви са били тези задачи и какви свързващи пътища съществуват между тях и вашите фантазии.“ След като приключим с детските фантазии, ние пристъпваме към втората част от лечението, която е ориентирана към реалния живот.