* * *
Тази нощ на смяна беше Грубер. Той си позволи да хвърли кратък любопитен поглед към прибиращата се двойка — Корсо беше навлякъл мокрото си, кално палто, стъклата на очилата му бяха спукани, а лицето на момичето беше изцапано със спечена кръв — но изразът на лицето му не се промени. Повдигна леко едната си вежда и кимна, подчертавайки по този начин, че е на разположение на Корсо, но Корсо му показа с жест, че няма нужда от нищо. Грубер му подаде ключовете за двете стаи и един запечатан плик. Влязоха в асансьора и Корсо понечи да отвори плика, но видя, че носът на момичето отново кърви. Натъпка плика в джоба си и отново ѝ подаде кърпичката. Асансьорът спря на нейния етаж. Корсо ѝ каза да извика лекар, но тя само поклати глава и излезе от асансьора. След кратко колебание той я последва. Кръв капеше от носа ѝ по килима. Когато влязоха в стаята, той я накара да седне на леглото, намокри една кърпа със студена вода в банята и каза:
— Увий с кърпата врата си и наклони глава назад, колкото може повече.
Тя се подчини, без да каже дума. Енергията, която бе проявила при появата си край реката, сякаш се бе изпарила до капка. Може би причината беше постоянното кървене. Той съблече палтото ѝ, свали ѝ обувките и я сложи да легне, като нагласи възглавницата под главата ѝ.
Тя се оставяше покорно на грижите му — като уморено малко момиченце. Преди да изгаси всички лампи с изключение на тази в банята, Корсо се огледа наоколо. Не видя никакви лични предмети, като изключим шампоана, четката и пастата за зъби в банята, палтото и раницата, оставена отворена на канапето, пощенските картички, които беше купила предния ден заедно с „Тримата мускетари“, един сив пуловер, две тениски и бели бикини, които се сушаха на радиатора. Погледна смутено към момичето. Чудеше се дали да седне на ръба на леглото ѝ или другаде. Онова странно чувство, което изпита на улица „Риволи“, продължаваше да се върти в стомаха му. Не можеше да си тръгне, не и преди тя да се почувства малко по-добре. Накрая реши да стои прав. Пъхна ръце в джобовете на панталона си и с едната напипа празната манерка. Хвърли алчен поглед към минибара, чийто хотелски печат още не беше разчупен. Ужасно му се пиеше.
— Беше страхотна при реката — каза той. — Още не съм ти благодарил.
Тя се усмихна. Но очите ѝ с разширени от тъмнината зеници не изпускаха нито едно движение на Корсо.
— Какво става тук всъщност? — попита той.
Ироничният ѝ поглед подсказваше, че въпросът му е крайно глупав.
— Очевидно искат нещо, което ти притежаваш.
— Ръкописа на Дюма? Или „Деветте порти“?
Момичето въздъхна, като че ли това не ѝ се струваше толкова важно.
— Ти си умен, Корсо — каза тя след малко. — Би трябвало вече да имаш някаква хипотеза.
— Имам прекалено много хипотези. Затова пък нямам и помен от доказателства.
— Човек не винаги има нужда от доказателства.
Това важи само за криминалните романи. На Шерлок Холмс и Поаро им стига само да предположат кой е убиецът и как е извършил престъплението. После съчиняват останалото и го обявяват като свършен факт. После Хейстингс или доктор Уотсън изразяват възторга и удивлението си, и казват: „Браво! Точно така е станало!“. И убиецът си признава, идиотът му с идиот.
— Аз също бих изразила възторга и удивлението си.