Този път тонът ѝ не беше ироничен. Тя го следеше внимателно и явно очакваше той да каже или направи нещо.
Той се размърда неловко и каза:
— Знам. — Момичето все така го гледаше с широко отворени очи, като че ли нямаше какво да крие. — Но не разбирам защо.
Той се канеше да добави нещо в смисъл, че това е реалният живот, а не криминален роман, но се отказа. Точно в този момент границата между фантазия и действителност наистина беше доста размита. Корсо — човек от плът и кръв, с документи за самоличност, постоянно местоживеене и физическо присъствие, за което постоянно го подсещаха болките в цялото тяло — все повече се изкушаваше да започне да се приема като действителна личност, озовала се в един въображаем свят. Но това не беше достатъчно. Оставаше само една стъпка до убеждението, че сам той е измислена личност, и само си въобразява, че е действителен във своя въображаем свят. С други думи, оставаше му само една стъпка до лудостта. Зачуди се дали някъде някой побъркан писател или впиянчен сценарист не го вижда като въображаем образ от въображаем свят, който най-сетне започва да се убеждава, че е въображаема личност. Това вече беше прекалено.
От тези размисли устата му пресъхна непоносимо. Стоеше прав срещу момичето, с ръце в джобовете, и чувстваше езика си като парче гласпапир. „Ако бях въображаема личност, каза си той с облекчение, косите ми щяха да настръхнат, щях да възкликна „Горко ми!“ и лицето ми щеше да се покрие с капки пот. При това нямаше да съм толкова жаден. Пия, следователно съществувам.“ Отиде до минибара, счупи печата, извади една мъничка бутилчица джин и я изпи на две глътки. Затвори шкафа внимателно, сякаш затваряше мощехранителница, и когато се изправи, беше почти усмихнат. Постепенно започваше да вижда събитията в правилна перспектива.
В стаята цареше полумрак. Бледата светлина от лампата в банята осветяваше леглото, на което лежеше момичето. Той погледна босите ѝ крака, опръсканата с кръв тениска, после погледът му се плъзна по дългата ѝ, загоряла шия, и стигна до полуотворената уста и белите зъби, проблясващи в мрака. Тя продължаваше да го наблюдава. Той напипа в джоба ключа от стаята си. Крайно време беше да си върви.
— По-добре ли се чувстваш?
Тя кимна. Корсо погледна часовника си, въпреки че му беше все едно колко е часа. Не си спомняше да е включвал радиото, когато влязоха, но отнякъде се носеше тиха музика. Беше тъжна френска песен, за някаква келнерка в пристанищна кръчма, която се влюбила в моряк.
— Така. Сега трябва да тръгвам.
Жената продължаваше да пее. Както можеше да се очаква, морякът си беше заминал, а момичето стоеше на бара и гледаше празния стол и мокрия кръг, останал на тезгяха от чашата му. Корсо отиде до нощното шкафче, взе носната кърпа и започна да трие по-здравото стъкло на очилата си с най-чистия ѝ край. Тогава видя, че носът ѝ отново кърви.
— Пак започна.
Тънка струйка кръв течеше към устата ѝ. Тя покри лице с ръцете си, погледна окървавените си пръсти и се усмихна стоически.
— Няма значение.
— Наистина трябва да повикаме лекар.
Тя притвори очи и поклати глава. Осветена от слабата светлина, отпуснала глава на изцапаната с кръв възглавница, изглеждаше съвсем безпомощна. С очилата в ръка той седна на ръба на леглото и се наведе над нея, за да постави кърпата под носа ѝ. Докато се навеждаше, му се стори, че сянката му, очертана на отсрещната стена от косия лъч, процеждащ се през вратата на банята, се поколеба за миг, преди да повтори движението му ѝ да потъне в мрака.
Тогава момичето направи нещо неочаквано. Без да обръща внимание на мръсната носна кърпа, тя протегна окървавената си ръка към него. Докосна лицето му и начерта с пръсти четири линии — от челото до брадичката му. Вместо да отдръпне ръката си след тази странна милувка, тя я задържа на лицето му — топла и влажна, и той усети как няколко капки кръв се стекоха по четирите линии. Светлите ѝ очи отразяваха светлината, процеждаща се през полуотворената врата на банята, и Корсо изтръпна, защото му се стори, че вижда в тях изгубената си сянка.
От радиото се носеше друга песен, но нито един от двамата не я чуваше. От момичето се носеше топъл, трескав мирис, една мъничка жила пулсираше на оголената ѝ шия. Светлината и сенките играеха из стаята, предметите чезнеха в плътния мрак. Тя прошепна много тихо нещо неразбираемо и плъзна ръце около шията му, разширявайки кървавата следа. Той усети на езика си вкус на кръв и се наведе над нея, към топлата ѝ, полуотворена уста. Тя простена нежно — стори му се, че гласът ѝ долетя много отдалеч, прескочил многовековна бездна. За един кратък миг, пулсът на тялото ѝ събуди у Лукас Корсо спомена за многото пъти, когато бе умирал преди — спомените за смърт изплуваха, понесени от тъмна, бавна река с води, гъсти като смола. Корсо съжали, че тя няма име, което този миг би оставил запечатано в съзнанието му.