Всичко продължи само миг. После мислите му се избистриха и той видя другото си Аз да седи все така на ръба на леглото ѝ. Дори не беше съблякъл палтото си и гледаше като хипнотизиран, докато тя се плъзна малко назад и започна да сваля джинсите си, извивайки гръб като красиво младо животно. Той продължаваше да я наблюдава с добродушна усмивка, с приятелско снизхождение, притиснат от умора и скептицизъм. Изпитваше по-скоро любопитство, отколкото желание. Ципът се разтвори над тъмния триъгълник, открояващ се рязко на фона на белите бикини, плъзнали се надолу заедно с джинсите. Дългите ѝ, загорели крака оставиха Корсо — и двамата Корсовци — без дъх. Чувстваше се също като Рошфор, когато същите тези крака му избиха зъбите. Тя вдигна ръце и свали тениската си. Движенията ѝ бяха съвсем естествени — нито безразлични, нито подканващи. Нежният поглед на спокойните ѝ очи не се отклоняваше от Корсо, докато тениската не покри лицето ѝ. Този път контрастът беше още по-силен — бялата памучна блуза, която се плъзгаше нагоре по загорялото ѝ тяло, по топлата ѝ, твърда плът, тънката талия, съвършено оформените гърди, очертани от лъч светлина в мрака, шията, полуотворената уста, и отново очите ѝ, в които сякаш се бе събрала цялата светлина на света, открадната от небето. В тях бе и сянката на Корсо — като душа, заключена в два огромни изумруда.
Точно тогава Корсо разбра, че няма да направи нищо. Почувства го с непогрешимата интуиция, която понякога предхожда определени събития и ги белязва, още преди да са се състояли, със знака на катастрофата. Най-прозаично казано, още докато хвърляше остатъка от дрехите си на пода върху нейните, той осъзна, че първоначалната му ерекция си отива безвъзвратно, покосена в разцвета си. Или, както би се изразил прапрадядото бонапартист, „гвардията мина в отстъпление“. Тотално. Корсо се надяваше, че така, както бе застанал с гръб към светлината, отчайващото му състояние няма да бъде толкова очевидно. Легна много внимателно по корем до загорялото, топло тяло, което го очакваше в мрака, и предприе това, което императорът, затънал в калните полета на Фландрия, би нарекъл „тактика на непряк подход“ — проучване на терена от средно разстояние, без да се достига критичната зона. Играеше на време с надеждата, че маршал Груши все пак ще се появи с подкрепления; галеше момичето и я целуваше, без да бърза, по шията и лицето. Само че надеждата му не се оправда. Груши го нямаше никакъв. Старият глупак сигурно гонеше прусаци на десетки мили от бойното поле. Безпокойството на Корсо прерасна в паника, когато момичето се притисна в него и пъхна твърдото си, топло бедро между неговите. Сега вече нямаше как да не осъзнае размерите на бедствието. Видя усмивката ѝ — малко объркана, но окуражаваща, като че ли искаше да му каже „Знам, че ще се справиш!“. Целуна го много нежно и протегна ръка, за да му помогне. И точно когато пръстите ѝ достигнаха епицентъра на събитията, Корсо рухна окончателно. Потъна като „Титаник“. Право към дъното, без половинчати развития. Оркестърът свиреше докрай на палубата, жените и децата се тъпчеха в спасителните лодки. Последвалите двадесет минути бяха същинска агония, изкупление за всичките му грехове. Героични атаки, които се разбиваха в непоклатимата съпротива на шотландската артилерия. Атаки на пехотата с мимолетни, преходни проблясъци на надежда за успех. Импровизирани набези на леката кавалерия с бледата надежда да бъде изненадан противникът. Схватки между хусарските части и масирано нападение на кирасирите. Но всички опити водеха до един и същ резултат — Уелингтън правеше каквото си иска в онова далечно белгийско селце, и шотландските гайди свиреха присмехулно марша на Сивия полк в лицето на Корсо. Остатъците от Старата гвардия се озъртаха отчаяно във всички посоки, със стиснати зъби и лице, заровено в чаршафите. Двадесет минути адски мъки — по часовник, който не бе се сетил да свали, сигурно пак за изкупление на греховете си. Огромни капки пот се стичаха от корените на косата му надолу по врата. Гледаше с широко разтворени очи в мрака над рамото на момичето и се молеше за пистолет, с който да се застреля.
* * *
Тя спеше дълбоко. Той протегна ръка, много внимателно, за да не я събуди, и започна да рови в джоба на палтото си за цигара. Когато я запали, той се повдигна на лакът и се взря в момичето. Тя спеше по гръб, съвсем гола, с глава, отпусната на изцапаната с кръв възглавница и дишаше едва чуто през полуотворената си уста. Миришеше все така на топла, трескава плът. Корсо продължи да съзерцава съвършеното ѝ тяло в играта на светлини и сенки, събудена от лампата в банята. Какъв шедьовър на генното инженерство! Той се чудеше каква точно пропорция на сместа от кръв, слюнка, кожа, тайнство, плът, сперма и случайност е била необходима, за да бъде създадена тя. Имаше чувството, че всички жени, всички женски представители на човешкия род са тук, пред него, заключени в това осемнадесет-двадесетгодишно тяло. Видя пулсиращата жила на врата ѝ, едва забележимото туптене на сърцето ѝ, проследи нежната извивка на тялото там, където гърбът преминаваше в талия и постепенно се разширяваше към бедрата. Протегна ръка и погали малкия къдрав триъгълник там, където кожата ставаше малко по-бяла, на мястото на класическия му провал. Момичето беше приело събитията с чувство за хумор. Не пожела да драматизира нещата и двамата преминаха постепенно към нещо като приятелска игра, след като се разбра че този път няма да има никакви изненади от страна на Корсо. Това освободи напрежението. По липса на пистолет, за да се застреля с него като уморен кон, той бе решил да си разбие главата в нощното шкафче. В края на краищата само удари тайничко стената с юмрук, и едва не си счупи пръстите. Учудена от внезапното стягане на тялото му, тя го изгледа въпросително. Усилието, което положи, за да не извика от болка, го успокои. Дори успя да се усмихне, макар и накриво, и да каже, че това обикновено му се случва само първите тридесетина пъти. Тя се засмя, прегърна го и го целуна нежно по очите и устата. „Какъв глупак си, Корсо. Това няма никакво значение“. Той се зае с единственото, което му оставаше при това положение — старателна игра с пръсти, която имаше ако не славни, то поне задоволителни резултати. Когато успя да си поеме дъх, момичето се взря в него и го гледа дълго време, преди да го целуне — внимателно и добросъвестно, докато натискът на устните ѝ постепенно отслабна и тя заспа.