* * *
При други обстоятелства Корсо сигурно би се наслаждавал на сцената. Луксозен хотелски апартамент с изглед към обелиска на Плас дьо ла Конкорд, дебел, пухкав килим, и огромна баня. Ла Понте се търкаляше на килима, потриваше челюстта си и се опитваше да дойде на себе си след удара. На огромното легло бяха поставени два подноса със закуска. Русата красавица Лиана Тайлефер беше застинала от учудване с недоядена препечена филийка в ръка. Едната ѝ обемиста гърда надничаше от щедро разтвореното деколте на копринената нощница. Корсо отбеляза безстрастно, че зърното ѝ беше поне три сантиметра в диаметър, и затвори вратата зад себе си. По-добре късно, отколкото никога.
— Добро утро — каза той и се отправи към леглото. Лиана Тайлефер не помръдна. Само го загледа втренчено, когато седна до нея, все така с препечената филийка в ръка. Корсо остави торбата на пода, огледа подноса със закуската и си сипа чаша кафе. В продължение на половин минута никой не проговори. После Корсо отпи глътка кафе и се усмихна на Лиана Тайлефер.
— Доколкото си спомням, бях малко рязък при последната ни среща...
Наболата брада подчертаваше остротата на чертите му. Усмивката му режеше като острие на бръснач.
Тя не отговори. Остави филийката на подноса и се зае да придърпва нощницата върху пищната си фигура. В погледа ѝ нямаше предизвикателство, нямаше и страх, нито пък гняв. Изглеждаше напълно безразлична. След онази сцена в апартамента Корсо очакваше да види омраза в очите ѝ. „Ще те убият заради това...“ При това „те“ почти бяха успели да го сторят. Но сега стоманеносините очи на Лиана Тайлефер не бяха по-изразителни от локва ледена вода и това безпокоеше Корсо много повече от всякакви гневни припадъци. Представи си я как наблюдава равнодушно трупа на мъжа си, увиснал на лампата в кабинета. Спомни си снимката на горкия нещастник, нагизден с кожена престилка, подреден пред печеното прасенце. Явно други бяха писали сценария на този сериал.
— Копеле — изръмжа Ла Понте от пода. Беше все още зашеметен, но погледът му успя да фиксира Корсо. Опитваше се да се изправи, като се хващаше за мебелите. Корсо го наблюдаваше с интерес.
— Май не се радваш особено на срещата ни, Флавио.
— Да се радвам?! — Ла Понте продължаваше да потрива челюстта си с ръка и от време на време поглеждаше в дланта си, като че се опасяваше, че може да види там някой зъб. — Ти си се побъркал. Напълно.
— Не съвсем. Въпреки че направихте всичко по силите си, за да ме подлудите вие и вашите помагачи. — Той посочи с пръст Лиана Тайлефер. — Начело с отчаяната вдовица.
Ла Понте пристъпи към него, но запази разумна дистанция.
— Би ли ми обяснил за какво говориш, по дяволите?
Корсо вдигна ръка и започна да брои на пръсти.
— Говоря за ръкописа на Дюма и „Деветте порти“. За Виктор Фаргаш, удавен в Синтра. За моята сянка, Рошфор, който ме нападна преди седмица в Толедо и снощи тук, в Париж. — Той отново посочи Лиана Тайлефер. — И за миледи. Също и за теб, каквато и роля да изпълняваш в цялата постановка.
Ла Понте, който следеше внимателно изброяването, примигна пет пъти — по веднъж за всяка точка. Потри още веднъж брадата си, но този път не от болка, а от объркване. Понечи да каже нещо, но после се отказа. Когато най-сетне се реши да проговори, се обърна към Лиана Тайлефер.
– Какво общо имаме ние с всичко това?
Тя сви презрително рамене. Не се интересуваше от обяснения и нямаше никакво намерение да подпомага разследването. Седеше си облегната на възглавниците, с поднос на коленете, и трошеше препечените филийки с пръстите си с дълги, кървавочервени нокти. Единственото друго движение идеше от дишането ѝ — забележителният бюст се повдигаше равномерно под копринените дипли на нощницата. Наблюдаваше Корсо като картоиграч, който очаква хода на противника, безчувствена като пън.
Ла Понте се почеса по плешивината. Видът му не беше кой знае колко внушителен — така, както бе застанал насред стаята в смачканата раирана пижама, с лице, издуто от удара. Погледна Корсо, после Лиана Тайлефер, после отново Корсо.