— Бих искал да получа някакво обяснение — заяви той.
— Виж ти какво съвпадение. Дойдох тук, тъкмо за да поискам обяснение от теб.
Ла Понте погледна тревожно Лиана Тайлефер, после посочи банята.
— Хайде да отидем там — опитваше се да се държи на положение, но фъфлеше заради отеклата буза. — Ти и аз.
Вдовицата не трепна. Гледаше ги с отегченото изражение на човек, който наблюдава телевизионно състезание. Корсо си каза, че ще се наложи да предприеме нещо с нея, но точно сега не можеше да се сети какво. Вдигна торбата от пода и тръгна към банята с Ла Понте. Влязоха и Ла Понте затвори вратата.
— Ще ми кажеш ли защо ме удари?
Говореше тихо, за да не го чува вдовицата. Корсо остави торбата си върху бидето, забеляза белотата на хавлиените кърпи, и порови из аптечката, преди да отговори.
— Защото си лъжец и предател — каза той накрая. — Защото не ми каза, че си замесен във всичко това. Защото допусна да ме лъжат, преследват и нападат.
— Не съм замесен в нищо! И доколкото мога да преценя, единственият, който е бил нападнат, съм аз. — Ла Понте разглеждаше лицето си в огледалото: — Господи! Виж какво си направил! Обезобразил си ме!
— Ще те обезобразя още повече, ако не ми кажеш какво става тук.
Ла Понте натисна внимателно подутата си буза и хвърли кос поглед към Корсо.
— Няма нищо за криене. Лиана и аз... — той затърси подходящите думи. — Ами... ние... Е, нали сам видя.
— Спите заедно.
— Точно така.
— И откога?
— Случи се в деня, когато ти замина за Португалия.
— Кой пое инициативата?
— Аз. Да, всъщност аз.
— Какво искаш да кажеш с това „всъщност“?
— Отчасти. Дотолкова, доколкото аз отидох да я посетя.
— Защо?
— За да ѝ представя оферта за колекцията на покойния ѝ съпруг.
— Идеята съвсем случайно изгря в главата ти, така ли?
— Е, не. Тя ми се обади — нали ти бях казал на времето.
— Така е.
— Искаше си обратно ръкописа, който покойният ми продаде.
— Каза ли защо го иска?
— Имал сантиментална стойност.
— И ти ѝ повярва?
— Да.
— Искаш да кажеш, било ти е все едно.
— Ама виж...
— Знам, знам. Искал си да я чукаш.
— И това, разбира се.
— И тя падна в прегръдките ти.
— Веднага.
— Има си хас. След което дойдохте да прекарате медения си месец в Париж.
— Не точно. Тя има тук някаква работа.
— И те помоли да я съпроводиш.
— Да.
— Просто така? Поема разноските, за да може любовният роман да продължи?
— Нещо подобно.
Корсо се намръщи.
— Любовта е нещо много хубаво, Флавио. Когато я има.
— Не бъди толкова циничен. Тя е изключителна. Нямаш представа...
— Имам.
— Нямаш.
— Казах ти, че имам.
— Ще ти се. Тя е невероятна жена.
— Отклоняваме се от темата, Флавио. Стигнахме до Париж.
— Какво възнамерявахте да правите с мен?
— Нищо. Смятахме да те потърсим тези дни. За да вземем ръкописа.
— Просто ей така.
— Разбира се. Че как иначе?
— Не ви ли е минало през ума, че може и да не го дам?
— Лиана имаше някакви съмнения.
— Ами ти?
— Мислех, че няма да създаваш проблеми. В края на краищата сме приятели. Освен това „Анжуйското вино“ си е мое.
— Разбирам. Ти си бил вторият вариант.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Лиана е очарователна и ме обожава.
— О, да. Изглежда много влюбена.
— Нали?
— Ти си невероятен глупак, Флавио. Омотали са те по-зле и от мен.
В същия миг го озари внезапно подозрение, като че ли в мозъка му зазвъня сигнална инсталация. Блъсна Ла Понте настрани и изтича в спалнята. Лиана Тайлефер беше почти напълно облечена и тъпчеше дрехи в куфара си. Корсо срещна студените ѝ очи — очите на миледи де Уинтър — и разбра, че докато той дрънкаше като последен идиот, тя е чакала нещо, някакъв сигнал. Чакала е като паяк в мрежата си.
— Довиждане, господин Корсо.
Той чу ясно думите, казани с плътния ѝ, леко пресипнал глас. Но не разбра дали го каза само защото имаше намерение да си върви. Направи една крачка към нея, без да е съвсем наясно какво смята да прави, когато я хване, и едва тогава осъзна, че в стаята има още някой. Зад него, близо до вратата, се размърда една сянка. Корсо понечи да се обърне, за да се изправи с лице към опасността. Разбра, че отново е направил грешка, но вече беше късно. Чу как Лиана Тайлефер се засмя като злата руса жена-вамп от филмите, и в същия миг усети удара — на същото място като предишния път, зад ухото, за втори път през последните дванайсет часа. Едва успя да види Рошфор и образът му се разми.
Беше в безсъзнание още преди да се строполи на пода.
Интригата се заплита