„Тъкмо сега вие треперите заради ситуацията и поради очакваното преследване. Щяхте ли да треперите от напрежение, ако бях точен като влаково разписание?“
А. Конан Дойл, „Долината на страха“
Първоначално чу глас, който се носеше много отдалеч — по-скоро нечленоразделен шепот. Направи усилие да разбере думите, защото схвана, че говорят на него. Ставаше дума за външния му вид. Корсо нямаше никаква представа как изглежда точно сега и това ни най-малко не го интересуваше. Много добре си беше така — проснат по гръб на пода. Никак не му се щеше да отваря очи, защото се страхуваше, че от това главата ще го заболи още повече.
Някой леко го пляскаше по бузите. Корсо отвори с нежелание едното си око. Над него се беше надвесил Ла Понте, видимо обезпокоен. Беше още по пижама.
— Разкарай се — изръмжа Корсо.
Ла Понте въздъхна облекчено.
— Мислех, че си мъртъв — каза той.
Корсо отвори и второто си око. После се опита да седне. Мозъкът незабавно се разлюля в черепа му като желе на поднос.
— Добре са те наредили — осведоми го напълно ненужно Ла Понте, докато му помагаше да се изправи. Корсо се опря на рамото му и се огледа. От Лиана Тайлефер и Рошфор нямаше и следа.
— Видя ли човека, който ме удари?
— Разбира се. Висок, мургав, с белег на бузата.
— Виждал ли си го друг път?
— Не — Ла Понте се намръщи възмутено. — Но ми се стори, че Лиана го познава доста добре... Трябва да му е отворила, докато двамата с теб се карахме в банята. Устната му беше разцепена и подута, с няколко шева. — Той опипа бузата си. Отокът беше започнал да спада. Изкиска се злобно. — Май е настанало време всеки да си получи заслуженото.
Корсо, озъртайки се безрезултатно за очилата си, го изгледа мрачно.
— Не разбирам само — каза той, — защо не са цапардосали и теб.
— В интерес на истината искаха да го направят. Но аз им обясних, че няма нужда. Казах им да си вършат спокойно работата и че съм просто турист по неволя.
— Можеше да се опиташ да направиш нещо.
— Аз ли? Шегуваш се. Твоят юмрук ми беше напълно достатъчен. Вдигнах ръце и седях кротко на тоалетната чиния, докато излязоха.
— Какъв герой!
— Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Я виж — той подаде на Корсо един сгънат лист хартия. — Оставили са това, затиснато с един пепелник, а в него пак има угарка от пура „Монтекристо“.
Корсо с мъка успя да различи написаното, защото буквите се размиваха пред очите му. Бележката беше написана с мастило, с красив калиграфски почерк. Главните букви бяха украсени със завъртулки.
„Приносителят на настоящето е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.
3 декември 1627 година
Ришельо“
Въпреки положението си Корсо едва не се разсмя на глас. Това беше пълномощното, което кардиналът дава на миледи по време на обсадата на Ла Рошел, когато тя иска от него главата на д’Артанян, което после Атос ѝ отнема, заплашвайки я с пистолет /„Сега, като ти изтръгнах зъбите, хапи, ако можеш, усойнице“/ — същата бележка д’Артанян използва, за да се оправдае пред Ришельо за екзекуцията на миледи в края на книгата... Накратко казано, само за една глава беше малко прекалено. Корсо тръгна, залитайки, към банята, отвори крана и пъхна главата си под студената водна струя. После вдигна глава и се огледа: беше вир-вода, с подпухнали клепачи и небръснат. Доста непривлекателна гледка. Главата му бръмчеше като пчелен кошер. Хубаво начало на деня.
Лицето на Ла Понте се появи в огледалото до неговото. Книжарят му подаваше очилата и една хавлиена кърпа.
— Забравих да ти кажа — добави той. — Взеха ти торбата.
— Копеле!
— Ей, не мога да разбера защо си го изкарваш на мен. Освен дето спах с нея, нищо друго не съм направил.
* * *
Корсо беше сериозно обезпокоен. Прекоси фоайето на хотела, опитвайки се да мисли бързо. Но с всяка изминала минута му ставаше все по-ясно, че надали ще успее да залови крадците. Всичко беше загубено — всичко с изключение на една-единствена брънка от веригата — книга номер три. Все още не бяха успели да я спипат и това му даваше поне теоретично възможността да ги изпревари, ако се движеше достатъчно бързо. Докато Ла Понте оправяше сметката, Корсо отиде до телефона и набра номера на Фрида Унгерн. Линията беше заета. Обади се в „Лувр Конкорд“ и поиска да го свържат със стаята на Айрин Адлър. Не беше съвсем сигурен как стоят нещата на този фронт, но когато чу гласа на момичето, се поуспокои. С няколко думи ѝ обясни положението и я помоли да го чака пред фондацията „Унгерн“. Когато затвори, видя, че ла Понте идва към него с много подтиснат вид. Прибираше кредитната си карта в портфейла.