Таксито бавно си проправяше път през сутрешните задръствания. Корсо погледна нетърпеливо часовника си. Най-сетне стигнаха до бара, където бе седял предната вечер. На платното на улицата имаше много хора, виждаха се и бариери с провесени надписи „Преминаването забранено“. Когато слезе от таксито, Корсо видя спрялата наблизо полицейска кола. Имаше и пожарна. Той стисна зъби и изруга яростно, стряскайки Ла Понте. Книга номер три също беше изгубена.
* * *
Момичето се появи от тълпата и се упъти към тях. Раницата беше метната на гърба ѝ, ръцете си държеше в джобовете. Над покривите все още се виеха бледи димни спирали.
— Пожарът избухнал в три часа след полунощ — каза тя, без да обръща внимание на Ла Понте, сякаш той не съществуваше. — Пожарникарите са още вътре.
— А баронеса Унгерн?
Тя направи неопределен жест — не точно пренебрежителен, а по-скоро израз на фаталистично примирение.
— Обгорелите ѝ тленни останки са открити в кабинета. Оттам е тръгнал огънят. Съседите казват, че сигурно е нещастен случай. Може би незагасена цигара.
— Баронесата не пушеше.
— Явно снощи е пушила.
Корсо хвърли поглед над главите на множеството, което се блъскаше около полицейския кордон. Не можа да види много нещо — една стълба, подпряна на стената на сградата, отблясъците от лампата на линейката пред вратата, върховете на много шлемове — полицейски и пожарникарски. Сред зяпачите имаше и двойка американски туристи, които се снимаха един друг, застанали до един полицай от кордона. Зави сирена, после спря. Някой в тълпата каза, че изнасят трупа, но беше невъзможно да се види каквото и да било. Не че би имало кой знае какво за гледане, каза си Корсо.
Той вдигна очи и срещна погледа на момичето, прикован в лицето му. Нямаше и следа от намек за изминалата нощ.
Изразът ѝ беше внимателен и напрегнат — приличаше на войник, който върви към бойното поле.
— Какво е станало? — попита тя.
— Надявах се ти да ми кажеш.
— Нямам предвид това — тя като че ли едва сега забеляза Ла Понте. — Кой е този?
Корсо ѝ обясни. След кратко колебание, чудейки се дали Ла Понте ще загрее, се обърна към него и поясни:
— Това е момичето, за което ти говорих. Айрин Адлър.
Ла Понте не загря. Погледна я объркано и подаде ръка. Тя като че ли не забеляза ръката му, или се престори, че не я забелязва. Гледаше Корсо.
— Торбата ти я няма — каза та.
— Няма я. Рошфор най-сетне успя да я отмъкне. Избяга заедно с Лиана Тайлефер.
— Коя е Лиана Тайлефер?
Корсо я изгледа втренчено, но тя издържа на погледа му.
— Не познаваш ли скърбящата вдовица?
— Не.
Тя го гледаше невъзмутимо, без да прояви нито изненада, нито безпокойство. Корсо ѝ повярва въпреки себе си.
— Няма значение — каза той най-сетне. — Важното е, че двамата изчезнаха.
— Къде са отишли?
— Нямам представа. — Той направя гримаса на отчаяние, оголвайки зъбите си. Погледна я подозрително и добави: — Мислех, че ти ще можеш да ми кажеш нещо.
— Не знам нищо за Рошфор. Нито пък за тази жена.
Безразличният ѝ тон подсказваше, че всичко това не я засяга. Това още повече обърка Корсо. Очакваше, че тя ще се развълнува. Нали освен всичко останало сама се бе провъзгласила за негов защитник. Мислеше, че поне ще го упрекне, че ще каже нещо от рода на „Пада ти се, като се имаш за толкова умен“. Но тя не каза нищо. Само се огледа, като че ли търсеше в тълпата познато лице. Не беше възможно да се разбере дали мисли за това, което се бе случило тук, или я занимават съвсем различни неща.
— Какво да правим? — попита Корсо, без да се обръща конкретно към някого. Беше напълно зашеметен. Като изключим нападенията върху него, бе видял как трите съществуващи копия на „Деветте порти“ и ръкописът на Дюма изчезват един по един. Беше оставил зад себе си три трупа, ако броим и този на Енрике Тайлефер, и беше изхарчил много пари, които при това не бяха негови, а на Варо Борха... „Вар, върни ми легионите!“ (Об. бел. - 84) Проклет късмет! Искаше му се да е тридесет и три години по-млад, за да може да седне на тротоара и да се разреве.
— Да идем някъде да пием кафе — предложи шеговито Ла Понте с тон, който говореше „Хайде, момчета, положението не е трагично“. Корсо разбра, че нещастният глупак няма и най-бледа представа от кашата, в която се бяха забъркали. Но кафето не беше толкова лоша идея. При дадените обстоятелства и той не можеше да измисли нищо по-добро.
* * *
— Сега да видим дали съм разбрал правилно — по брадата на Ла Понте потече малко кафе, докато дъвчеше предварително натопения в чашата кроасан. — През 1666 година Аристиде Торча успява да укрие една особена книга. Всъщност подсигурява единия екземпляр, като го разпределя в три различни копия. Нали така? Има разлики между осем или девет от гравюрите в трите копия. За да проработи заклинанието, е необходимо да се съберат на едно място трите екземпляра. — Той отново отхапа от кроасана и избърса уста със салфетката. — Справям ли се?