— Там е въпросът — каза той. — Книгите периодично се появявали и изчезвали — по време на войни, обири и пожари. Не е ясно кое от трите копия е автентичното.
— Може и трите да са фалшификати — намеси се трезвомислещата Макарова.
— Може. Затова задачата ми е да установя дали са прекарали Варо Борха. Затова се налага да пътувам до Синтра и Париж. — Той си сложи очилата и погледна към Ла Понте. — Докато съм там, ще проверя и за твоя ръкопис.
Книжарят се съгласи замислено. Отново зяпаше в огледалото към жената с големия бюст.
— В сравнение с тази работа ми се струва просто смешно да си губиш времето с „Тримата мускетари“...
— Какви ги приказваш? — Макарова заряза неутралитета си. Беше сериозно засегната. — Това е най-хубавата книга, която съм чела някога!
Тя удари с длани по тезгяха, за да подчертае мнението си, и мускулите на заголените ѝ ръце се издуха. Колко би се зарадвал Борис Балкан, ако я чуе, каза си Корсо. Освен романа на Дюма, сред първите десет заглавия в класацията на Макарова, чийто литературен съветник беше Корсо, бяха още „Война и мир“, и „Карол“ на Патриша Хайсмит.
— Не се безпокой — каза той на Ла Понте. — Разходите ще са изцяло за сметка на Варо Борха. Но мен ако питаш, твоето „Анжуйско вино“ е автентично. Кой би се заел да го фалшифицира?
— Какво ли не правят хората — отбеляза мъдро Макарова.
Ла Понте се съгласи с Корсо — фалшифицирането на този текст му се струваше абсурдно. Покойният Тайлефер бе гарантирал пред него автентичността му. Почеркът беше на Дюма. А на Тайлефер можеше да се вярва.
— Носех му стари романи, излизали в подлистници. Той ги купуваше до един. — Ла Понте отпи от бирата и се засмя сякаш на себе си. — Винаги го използвах като повод да огледам краката на жена му. Тя е впечатляваща блондинка. Тъй или иначе, един ден той отвори някакво чекмедже и извади „Анжуйското вино“. „Това е за вас, каза той веднага, при условие, че осигурите мнение на експерт за автентичността на ръкописа и веднага го извадите на пазара“.
Някакъв клиент си поръча тоник. Макарова му каза да върви по дяволите и остана на мястото си, с провиснала от ъгълчето на устата цигара и притворени поради дима очи. Чакаше да чуе края на историята.
— Това ли е всичко? — попита Корсо.
Ла Понте направи неясен жест.
— Почти. Опитах се да го разубедя, защото знаех, че е луд на тази тема. Би продал душата си за някоя рядка книга. Но той бе решил твърдо. „Ако откажете, ще отида при някой друг“, каза той. Това, разбира се, подейства. Искам да кажа, събуди професионалния ми инстинкт.
— Не е нужно да обясняваш — каза Корсо. — Имаш ли въобще някакви други инстинкти?
Ла Понте се обърна към Макарова, търсейки подкрепа. Но като срещна погледа на сивите ѝ като гранит очи, се отказа. Бяха студени като скандинавски фиорд в три часа сутринта.
— Колко хубаво е да се чувстваш обичан — каза той с горчивина.
Клиентът, който бе опитал да си поръча тоник, явно беше жаден, защото започваше да става настоятелен. Макарова изгледа клиента с крайчеца на окото си и без да помръдне дори мускулче, му предложи да си потърси друго заведение, преди да му е насинила окото. Човекът размисли, разбра, че положението е сериозно, и си тръгна.
— Странен човек беше Енрике Тайлефер — Ла Понте прекара пръсти през оредяващата си коса, без да престава да зяпа блондинката в огледалото. — Настояваше да продам ръкописа, и то транзакцията да добие колкото е възможно по-голяма публичност. — Ла Понте зашепна, така че блондинката да не може да го чува. — „Голяма изненада съм приготвил на някои хора“, каза той тайнствено и ми смигна, като че ли възнамеряваше да скрои номер някому. Четири дни по-късно беше мъртъв.
— Мъртъв — повтори гърлено Макарова, наслаждавайки се на звука на думата. Историята я заинтригуваше все повече и повече.
— Самоубийство — поясни Корсо.
Тя сви рамене, сякаш не намираше голяма разлика между убийство и самоубийство. Съществуваше един съмнителен ръкопис и един напълно убедителен труп: достатъчно, за да се предположи наличието на някакъв тъмен заговор.
Като чу думата „самоубийство“, Ла Понте кимна мрачно.
— Така казват.
— Не изглеждаш много убеден.
— Така е, не съм. Всичко е доста странно — той се намръщи и внезапно сякаш изтрезня, напълно забравил да следи блондинката в огледалото. — Цялата работа ми се вижда съмнителна.
— Казвал ли ти е Тайлефер откъде се е снабдил с ръкописа?
— Първоначално не го попитах, после беше късно.
— Говори ли с вдовицата?
Ла Понте се оживи. Захили се от ухо до ухо.