За първи път се обръщаше директно към Ла Понте. Смутен, той се обърна към приятеля си за подкрепа. Но Корсо само се усмихваше.
— Струва ми се, че ви преча — Ла Понте като че ли се накани да стане, но не помръдна от стола си. Поседя така, докато накрая Корсо го потупа приятелски по ръката.
— Не ставай глупав. Тя е на наша страна.
Ла Понте като че ли се успокои, но не беше съвсем убеден.
— Нека го докаже. Нека ни разкаже това, което знае.
Корсо се обърна към момичето и се взря в полуотворената ѝ уста, в топлата, уютна извивка на шията ѝ. Зачуди се дали излъчва все същия мирис на трескава топлина и за миг потъна в спомена. Ясните ѝ зелени очи, пълни с утринна светлина, срещнаха неговите — спокойни и нетрепващи както винаги. Усмивката ѝ, заядлива допреди миг, се измени и сега отново напомняше на беззвучен, съзаклятнически поздрав.
— Говорехме за Варо Борха — каза Корсо. — Познаваш ли го?
Усмивката ѝ се стопи и тя заприлича на уморен войник, безразличен към всичко. На Корсо му се стори, че долавя искрица презрение в израза на лицето ѝ. Той отпусна ръка върху мраморния плот на масата!
— Не е изключено той да ме е използвал за свои цели — допълни той. — И дори да е пратил теб по следите ми. — Още докато произнесе думите, те му се сториха абсурдни. Не можеше да си представи милионера-колекционер да се обръща за помощ към едно толкова младо момиче и да го праща по петите му, за да му организира капан. — А може би миледи и Рошфор работят за него.
Тя не каза нито дума и отново се зае да чете „Тримата мускетари“. Но споменаването на миледи отново напомни на Ла Понте за наранената му гордост. Той допи кафето си и вдигна пръст.
— Точно тази част не разбирам — отбеляза той. — Връзката с Дюма... Какво общо има моето „Анжуйско вино“ с всичко останало?
— „Анжуйското вино“ е твое само по случайност — Корсо си беше свалил очилата и гледаше през стъклата им срещу светлината. Чудеше се още колко ще издържи спуканото стъкло при този напрегнат начин на живот. — Това действително е най-озадачаващата част. Има няколко заинтригуващи съвпадения. Кардинал Ришельо, злодеят от романа, се е интересувал от книги на окултни теми. Знае се, че договори с дявола са били сключвани, за да се придобие власт, а кардинал Ришельо е разполагал с най-много власт във Франция. И за да попълним състава, съществуват двамата верни агенти на кардинала, които изпълняват тайните му поръчения — граф дьо Рошфор и миледи де Уинтър. Тя е руса, порочна, и е била белязана от палача с цвета на кралска лилия. Рошфор е тъмнокос и има белег на лицето... Разбирате ли мисълта ми? И двамата имат по някакъв белег. Съгласно „Откровение“ слугите на дявола могат да бъдат разпознати по знака на звяра, който носят.
Момичето отпи глътка от оранжадата си, но не вдигна очи от книгата. Ла Понте потръпна — сякаш бе видял призрак. Очевидно правеше голяма разлика между връзката с пищна блондинка и забъркването в делата на някакви вещици. Той започна видимо да нервничи.
— Дявол да го вземе! Надявам се, че не е заразно!
Корсо го изгледа без никакво съчувствие.
— Съвпаденията ти се струват прекалено много, нали? Има и още — той дъхна върху стъклата на очилата си и започна да ги трие със салфетката. — В „Тримата мускетари“ се оказва, че миледи е била омъжена за Атос, един от приятелите на д’Артанян. Когато Атос открил, че жена му е белязана като престъпница от палача, решава сам да я накаже. Обесва я на едно дърво и я оставя да виси там, убеден, че е мъртва, само че тя оживява и т.н. — Той отново си сложи очилата. — Някой сигурно много се забавлява с всичко това.
— Напълно симпатизирам на Атос — каза Ла Понте, който несъмнено продължаваше да мисли за хотелската сметка. — Ако само успея да спипам Лиана, и аз бих сторил с нея същото, което е сторил с жена си мускетарят.
— Или самата Лиана с мъжа си. Съжалявам, че трябва да засегна мъжката ти гордост, Флавио, но тя никога не се е интересувала от теб, нито за миг. Просто искаше да се докопа до ръкописа, който покойният ѝ съпруг ти е продал.
— Мръсница — измърмори Ла Понте с горчивина. — Хващам се на бас, че тя го е пречукала. Подпомагана от нашия приятел с белега и мустаците.
— Но аз също продължавам да не разбирам — продължи Корсо — каква е връзката между „Тримата мускетари“ и „Деветте порти“. Мисля си само, че Александър Дюма наистина си е поживял царски. Имал е успех и точно такъв вид власт, какъвто сам е предпочитал „ над късмета, парите и жените. Всичко му вървяло като по ноти, като че ли е ползвал привилегии или е бил сключил някакъв специален договор. След смъртта му неговият син, другият Дюма, написва за баща си следната странна епитафия: „Умря така, както бе живял „ без да си дава сметка за това, което става“.