Ла Понте изсумтя.
— Да не би да намекваш, че Дюма е продал душата си на дявола?
— Нищо не намеквам. Просто се опитвам да разбера сценария на сериала, който някой пише за моя сметка. Очевидно всичко започна с това, че Енрике Тайлефер беше решил да продаде ръкописа на Дюма. Оттам започна загадката. Предполагаемото му самоубийство, моето посещение при вдовицата, първата ми среща с Рошфор... И задачата, която ми възложи Варо Борха.
— Какво му има толкова на този ръкопис? Защо е толкова важен и за кого?
— Нямам никаква представа — Корсо хвърли поглед към момичето. — Освен ако тя не може да ни каже нещо.
Тя сви рамене, без да вдига очи от книгата.
— Това си е твоя работа, Корсо — каза тя. — Доколкото разбирам, ти плащат за нея.
— Ти също си замесена.
— Донякъде — тя направи неопределен жест и обърна следващата страница. — Само донякъде.
Раздразнен, Ла Понте се наведе към Корсо през масата.
— Опитвал ли си с няколко шамара?
— Затваряй си устата, Флавио.
— Точно така, затваряй си устата — повтори момичето.
— Но това е смешно — оплака се Ла Понте. — Тя за каква се има, че ми говори по такъв начин? И вместо да я подложиш на кръстосан разпит, ти я оставяш на мира. Не ти прилича, Корсо. Колкото и да е готина, не мисля, че... — той затърси подходящите думи. — Как е станала толкова наперена?
— Някога се е сражавала с ангел — поясни Корсо. — Освен това, ако си забравил, едва снощи я видях как изби с ритник зъбите на Рошфор. На онова същото момче, което ме преби тази сутрин, докато ти си седеше на сигурно място върху бидето.
— Върху тоалетната чиния.
— Все същото. Твоя милост, по пижама, като принц Данило от онзи филм, „Теменужките на империята“. Не знаех, че носиш пижама, когато спиш с поредното си завоевание.
— Теб какво те засяга? — Ла Понте хвърли кос поглед към момичето, смутен и раздразнен. — Нощем ми става студено, ако искаш да знаеш. Тъй или иначе — смени той бързо темата, — говорехме за „Анжуйското вино“. Как вървят отчетите?
— Автентичността на ръкописа е доказана, както и на двата почерка — на Дюма и на неговия сътрудник, Огюст Маке.
— Какво успя да научиш за него?
— За Маке ли? Няма много за научаване. Накрая си развалил отношенията с Дюма, съдил го за авторство на няколко заглавия и за пари. Има нещо странно и тук — всичко, което припечелил, Дюма изхарчил приживе, умрял без петак. Докато на старини Маке бил заможен човек и дори си бил купил замък. Нещата се подредили добре за двамата, макар и по различен начин.
— А тази недописана глава?
— Маке написал оригиналната версия — обикновен проект, а Дюма го разработил, придавайки стил и качество на прозата. Темата ти е известна — опитът на миледи да отрови д’Артанян.
Ла Понте погледна тревожно в празната си чаша за кафе.
— И в заключение...
— Ами в заключение бих казал, че някой, който се има за преродилия се кардинал Ришельо, е успял да събере на едно място всички оригинални гравюри от „Деломеланикон“. Той същият трябва да е прибрал и ръкописа на Дюма. По някакъв начин в тях трябва да се крие ключът към всичко, случило се напоследък. Това лице може би се опитва да призове Луцифер в същия този момент, докато ние с вас си говорим тук. Междувременно ти загуби ръкописа си, а Варо Борха — своето уникално издание. Наистина оплесках всичко.
Той извади бележката на Ришельо от джоба си и отново я прочете. Изглежда, Ла Понте беше съгласен с него.
— Загубата на ръкописа не е кой знае какво нещастие — каза той. — Наистина платих за него на Тайлефер, но не чак толкова много. — Той се изкиска лукаво. — Освен това Лиана си плати по своему. Но ти наистина си се забъркал в ужасна каша.
Корсо отново погледна към момичето, което продължаваше да чете.
— Може би тя ще ни каже в каква точно каша съм се забъркал.
Намръщи се, после потропа по масата с кокалчетата на пръстите си, като нервен картоиграч. Но тя не реагира.
Ла Понте изръмжа укоризнено.
— Продължавам да не разбирам защо ѝ вярваш.
— Нали ти обясни — проговори най-сетне момичето. Извади сламката от чашата и я пъхна между страниците на книгата, за да си отбележи докъде е стигнала. — Аз се грижа за безопасността му.
Корсо кимна, развеселен, въпреки че при сегашното му положение нямаше особени поводи за веселие.
— Тя е моят ангел-пазител — поясни той.
— Така ли? Тогава да те пази по-добре. Къде беше, когато Рошфор ти отмъкна торбата?
— Ти нали беше там.
— Това е друго. Аз съм един страхлив книжар. Миролюбив. Пълна противоположност на това, което си представяш под думите „човек на действието“. Ако участвам в конкурс за страхливци, убеден съм, че ще ме дисквалифицират, защото съм прекалено страхлив.
Корсо изобщо не го чуваше. Току-що беше направил едно откритие. Сянката на църковната камбанария падаше на земята, съвсем близо до тях. Широкият, тъмен силует постепенно се отдръпваше все повече от слънцето. Сянката на кръста, който се извисяваше на самия му връх, падаше близо до краката на момичето — близо, но малко встрани. Сянката на кръста се държеше на разумно разстояние от нея.