— На вашите услуги.
Корсо затвори. Момичето се бе появило отново и стоеше до Ла Понте. Корсо излезе и отиде при тях.
— Полицията знае името ми. Някой трябва да им го е съобщил.
— Не гледай мен — каза Ла Понте. — От доста време не разбирам нищо от цялата тази работа.
Корсо си каза с горчивина, че и той вече не разбира нищо. Имаше чувството, че се подмята в лодка без кормчия из бурно море.
— Имаш ли някаква идея? — обърна се той към момичето. Тя беше единствената нишка от загадката, която все още държеше в ръцете си. Последната му надежда.
Момичето гледаше над рамото на Корсо, към преминаващите коли и оградата на Пале Роаял. Беше свалила раницата от гърба си и я беше поставила до краката си. Мръщеше се, мълчаливо както обикновено, погълната от мислите си. Изглеждаше заинатена, като малко дете, което отказва да направи това, за което го молят.
Корсо пусна усмивката си на уморен вълк.
— Не знам какво да правя — каза той.
Видя я как кимна бавно, като че ли в заключение на някакъв свой размисъл. Или може би просто се съгласяваше с него, че наистина не е ясно какво може да направи.
— Ти си най-големият си враг — каза тя накрая без особено вълнение. И тя имаше уморен вид, както снощи, когато се прибраха в хотела. — Ти и твоето въображение. — Почука с пръст по челото си. — От многото дървета не виждаш гората.
Ла Понте изръмжа.
— Да оставим ботаническите разговори за друг път, а? — Очевидно възможността полицаите да се появят отново много го безпокоеше. — Трябва да се махаме оттук. Можем да наемем кола. Ако побързаме, утре можем да минем границата. Утре, между другото, е първи април.
— Млъквай, Флавио — Корсо се взираше в очите на момичето, търсейки отговор на въпросите си. Но видя в тях само отражения — осветения от слънце площад, преминаващите коли, собствения си образ, гротескно изкривен. Победеният войник. В поражението вече нямаше нищо героично. Отдавна.
Изразът на лицето ѝ се промени. Тя загледа Ла Понте, като че за първи път бе решила, че си струва да го погледне.
— Повтори това, което каза току-що.
Ла Понте заекна от учудване.
— Искаш да кажеш, че можем да наемем кола? — той я гледаше със зяпнала уста. — Ами че то е ясно. В самолетите искат списък на пътниците. А ако пътуваме с влак, ти искат паспорта...
— Нямам предвид това. Кажи пак коя дата е утре.
— Първи април. Понеделник — Ла Понте задърпа смутено вратовръзката си. — Рожденият ми ден.
Но тя вече не му обръщаше внимание. Беше се навела над раницата си и търсеше нещо в нея. Когато се изправи отново, държеше в ръце „Тримата мускетари“.
— Не си чел достатъчно внимателно — каза тя на Корсо и му подаде книгата. — Първа глава, първо изречение.
Корсо учудено взе книгата от ръцете ѝ и я отвори. „Трите подаръка на бащата господин д’Артанян.“ Още щом прочете първото изречение, разбра къде ще намери миледи.
Подземията на Мьон
„Нощта беше ужасна“
Понсон дю Терай, „Рокамбол“
Нощта беше ужасна. Бурната Лоара се надигаше и заплашваше да залее старите диги край малкия градец Мьон. Бурята се беше разразила още през късния следобед. От време на време някоя светкавица осветяваше тъмната грамада на замъка, ярките зигзагообразни линии шибаха като камшици по мокрия паваж из пустите улици на средновековния град. Отвъд реката, в далечината, сред дъжда, вятъра и понесените от него листа, преминаваха фаровете на коли, пътуващи по магистралата Тур-Орлеан, като че ли ураганът очертаваше границата между настоящето и далечното минало.
В странноприемницата „Сен Жак“, единствения хотел на Мьон, светеше един прозорец. Пред прозореца имаше малък балкон, от който се излизаше направо на улицата. В стаята една висока, привлекателна блондинка с вързана на опашка коса, се обличаше пред огледалото. Току-що бе нахлузила полата си, прикривайки малкия цвят на лилия, татуиран на бедрото ѝ. Стоеше изправена, с ръце зад гърба, и закопчаваше сутиена, поддържащ пищните ѝ бели гърди, които се полюшваха при всяко нейно движение. Облече копринена блуза и започна да я закопчава, усмихвайки се на отражението си в огледалото. Очевидно се харесваше. Най-вероятно се готвеше за среща, защото никой не започва да се облича в единайсет часа вечерта, освен ако не очаква някого. А може би усмивката ѝ, в която имаше нещо жестоко, се дължеше на новата кожена папка, оставена на леглото — в нея беше ръкописът на „Анжуйското вино“ от Александър Дюма-баща.