Светкавица озари малкото балконче пред стаята. Там, застанал под капещата лозница, Лукас Корсо допушваше цигарата си. Хвърли фаса на земята и вдигна яката на палтото си, за да се запази от дъжда и вятъра. Следващата светкавица озари смъртнобледото лице на Флавио Ла Понте, с подгизнала коса и брада, по което играеха светлини и сенки. Ла Понте напомняше на изтерзан монах, или може би на Атос безмълвен като отчаянието, мрачен като възмездието. В продължение на известно време нямаше светкавици, но въпреки това Корсо можеше да различи една трета сянка, свита до тях под лозницата — стройния силует на Айрин Адлър, увила се в палтото си. Когато най-сетне светкавица прекоси отново нощното небе и гърмът се затъркаля по плочестите покриви, зелените ѝ очи проблеснаха под смъкнатата ниско качулка.
Пътуването към Мьон беше кратко, но напрегнато — период, през който бяха ужасяващо видими, в наетата от Ла Понте кола — първо се движеха по магистралата Париж-Орлеан, после се отклониха по шестнайсеткилометровата отсечка към Тур. Ла Понте седеше на мястото до шофьора и разучаваше на светлината на огънчето от цигарата си картата, купена от една бензиностанция. Постоянно се объркваше. „Остава още малко, мисля, че сме на прав път.“ „Да, сега вече съм сигурен“. Момичето седеше отзад и мълчеше. Не изпускаше от очи Корсо — всеки път, когато ги осветяха фаровете на минаваща в обратната посока кола, той срещаше зоркия ѝ поглед в огледалото за задно виждане. Разбира се, Ла Понте обърка пътя. Пропуснаха отклонението и продължиха в посока към Блоа. Когато разбраха грешката, се наложи да се върнат обратно, като при това трябваше да преминат в обратното движение на магистралата, за да се измъкнат от нея. Корсо стискаше здраво волана и се молеше лошото време да е пропъдило пътната полиция от шосетата. Минаха през Божанси. Ла Понте настояваше да прекосят реката и да завият наляво, но за щастие не му обърнаха внимание. Продължиха да се движат назад, този път по шосе „Насионал 152“ — всъщност точно пътя, по който д’Артанян тръгва за Париж в първа глава. Блъскаха ги поривите на дъжда и вятъра, отдясно се виждаше бушуващата черна стихия на Лоара, чистачките се движеха с бясна скорост, и всеки път, когато се разминеха с друга кола, пред очите на Корсо започваха да танцуват стотици черни точици — сенките на дъждовните капки. Най-сетне колата се запровира из пусти, тесни улички, стари квартали, средновековни къщи с островърхи покриви и кръстосани греди по фасадите — Мьон на Лоара. Краят на пътешествието.
— Тя се кани да тръгва — прошепна Ла Понте. Той бе подгизнал до кости, гласът му трепереше от студ. — Не е ли време да влизаме?
Корсо се наведе напред, за да хвърли още един поглед в стаята. Лиана Тайлефер беше сложила тесен пуловер върху блузата, който подчертаваше забележителната ѝ фигура, после извади от гардероба дълга тъмна пелерина, подходяща за бал с маски. Поколеба се за миг, огледа се, после наметна пелерината и взе папката с ръкописа от леглото. В същия миг забеляза отворения прозорец и тръгна към него, за да го затвори.
Корсо протегна ръка да я спре. В същия миг светкавица проряза небето точно над него и освети мокрото му лице. Фигурата му се очерта в рамката на прозореца, с ръка, обвинително протегната към застиналата от изненада жена. После миледи изпищя с див ужас в гласа, като че бе видяла самия сатана.
* * *
Корсо скочи в стаята и я удари така силно с опакото на ръката си, че тя веднага спря да пищи и падна върху леглото, разпилявайки страниците на „Анжуйското вино“. Очилата му се запотиха от промяната в температурата, затова ги свали бързо, остави ги на нощното шкафче и се хвърли върху Лиана Тайлефер, която се опитваше да стане и да се добере до вратата. Първо я хвана за крака, после през кръста и я притисна обратно на леглото, докато тя се бореше и риташе. Беше много силна и Корсо си зададе въпроса къде ли се бавят момичето и Ла Понте. Докато чакаше помощта им, се опитваше да задържи борещата се жена за китките и пазеше лицето си от хищните ѝ нокти. Телата им се преплитаха, докато се търкаляха върху леглото, и накрая Корсо успя да я притисне, пъхнал крака между нейните, с лице, заровено между гърдите ѝ. Усещаше съвсем ясно допира им през финия вълнен пуловер, и не можа да не отбележи стегнатите, гъвкави очертания. Ерекцията му беше недвусмислена. Той изруга под нос и продължи да се бори с тази миледи, която можеше да се похвали с физиката на шампион по плуване. „Къде сте сега, когато ми трябвате?“, каза си ядосано Корсо. В същия миг се появи Ла Понте, отърсвайки се като мокро куче, търсещ отмъщение за наранената си гордост, и най-вече за хотелската сметка, която бе пробила такава дупка в портфейла му. Сражението заприлича на линч.