— Особено в романите. Ако главният герой следва вътрешната логика на престъпника, той неминуемо ще се добере до него. Затова героят и престъпникът, детективът и убиецът винаги се срещат накрая. — Той се усмихна, доволен от хода на разсъжденията си. — Не сте ли съгласна?
— Блестящи заключения — каза саркастично Лиана Тайлефер, докато Ла Понте зяпаше Корсо с нескрито възхищение. — Брат Уилиам Баскервил (Об. бел. - 85), предполагам? — допълни тя насмешливо.
— Не ставайте повърхностна, миледи. Забравяте Едгар Алън По, а и самия Дюма. Мислех ви за по-начетена.
— Сам виждате, че си хабите таланта с мен — отвърна тя. — Не съм подходящ слушател.
— Знам. Точно затова дойдох тук — за да ни отведете при подходящия — той хвърли поглед на часовника си. — След малко повече от час ще настъпи първият понеделник на месец април.
— Ще ми се да знам как успяхте да се досетите за това.
— Не съм се досетил — той се обърна към момичето, което все така стоеше до прозореца — Тя просто тикна книгата под носа ми. В едно такова разследване книгите вършат повече работа от наблюденията на действителността. Тук действието се развива в един капсулиран свят, без дразнещи намеси — като в лабораторията на Шерлок Холмс.
— Стига си се фукал, Корсо — намеси се раздразнено момичето. — Достатъчно я впечатли.
Вдовицата повдигна едната си вежда и изгледа момичето, сякаш едва сега го забелязваше.
— Коя е тя?
— Само не ми казвайте, че не знаете. Не сте ли я виждала преди?
— Не. Споменаха пред мен някаква млада жена, но не знам нищо за нея.
— Кой я спомена?
— Един приятел.
— Висок, тъмнокос, с мустаци и белег на бузата? И с разбита уста? Нашият добър общ приятел Рошфор! Много ми се иска да знам къде ли е сега. Най-вероятно недалеч от тук. Вие двамата сте си избрали достойни персонажи от романа.
Лиана Тайлефер заби кървавочервените си нокти в леглото, сякаш то беше от плът и кръв, и погледът ѝ блесна яростно.
— Да не би останалите да са по-достойни? — Миледи отметна глава и изгледа всички поред предизвикателно и с презрение. — Атос е пияница, Портос — идиот, Арамис — лицемер и заговорник...
— И това е начин да се гледа на нещата — каза Корсо.
— Млъкнете. Какво знаете вие? — Тя помълча, издаде напред брадичка, приковала очи в Корсо, сякаш съзнаваше, че сега тя е на ход. — Що се отнася до д’Артанян, той е най-лош от всички. Дуелист ли? Та в цялата книга той се бие само на четири дуела. Успява да спечели единия, защото Жюсак пада и не успява да се изправи на крака, а втория — защото Бернажу, нападайки, сам се нанизва на шпагата му. Когато се дуелират с англичаните, той само обезоръжава барон де Уинтър, а за да се справи с конт дьо Вард, му трябват три удара. Що се отнася до щедростта — тя завъртя брадичка към Ла Понте, — д’Артанян е по-голям скъперник дори от този ваш приятел. Отпуска се да почерпи приятелите си за първи път в Англия, след историята с генерал Мънк — трийсет години по-късно.
— Разбирам, че сте експерт по въпроса, но трябваше да съм го отгатнал още преди време. Всички тези романи с продължения, които твърдяхте, че ненавиждате... Моите поздравления. Изпълнихте съвършено ролята на вдовица, отегчена от приумиците на покойния си съпруг.
— Не съм се преструвала. Повечето от нещата в колекцията му бяха посредствени като самия Енрике — просто ненужна стара хартия. Мъжът ми беше глупак. Така и не се научи да чете между редовете, нито пък да оценява истинското качество. Беше като тези идиоти, които колекционират картички с изгледи от паметници, без изобщо да са наясно какво правят и защо.
— За разлика от вас.
— Разбира се, за разлика от мен. Знаете ли кои са първите две книги, които съм прочела през живота си? „Малки жени“ (Об. бел. - 86) и „Тримата мускетари“. Всяка от двете остави дълбок отпечатък в душата ми — по своему.
— Колко вълнуващо.
— Не ставайте глупав. Вие задавате въпросите, аз отговарям. Съществуват наивни читатели, като горкия Енрике, както и такива, които четат по-задълбочено и виждат зад стереотипните образи: смелия д’Артанян, благородния Атос, добросърдечния Портос, набожния Арамис... Направо да си умреш от смях! — и тя наистина се засмя. Смехът и беше мрачен и зъл, достоен за истинската миледи. — Никой няма представа... Знаете ли кой е най-достойният образ в романа за мен, този, на който винаги най-много съм се възхищавала? Жената, която се бори сама, вярна единствено на собствените си представи за живота и на мъжа, когото сама е избрала за свой господар, разчитаща единствено на себе си, убита от така наречените четирима герои, които в сравнение с нея приличат на двуизмерни фигури, изрязани от картон! Помислете си само за загубения ѝ син, сирачето, което се появява двадесет години по-късно! — Тя наведе мрачно глава. В очите ѝ имаше такава омраза, че Корсо едва се удържа да не отстъпи назад. — Виждам онази гравюра, като че ли е пред очите ми — нощта, реката, четиримата престъпници, коленичили да се молят, но без милост в сърцата. А от другата страна на реката палачът издига меча над оголената шия на жената...