Отвън, през шума на дъжда и вятъра, се разнесоха ударите на биещ часовник. Почти в същия миг друг часовник, вътре в сградата, започна да бие единадесет.
— Доколкото разбирам, в тази история няма само един луд — каза Лиана Тайлефер. Очите ѝ не се откъсваха от вратата. Веднага след последния удар на часовника отвън се бе чул някакъв шум. Погледът ѝ проблесна тържествуващо.
— Внимавай — прошепна Ла Понте. Корсо знаеше много добре какво да очаква. Забеляза с ъгъла на окото си, че момичето се беше изправило и стоеше нащрек. Усети в кръвта си прилив на адреналин.
Всички гледаха дръжката на вратата. Тя се завъртя много бавно, също като на кино.
* * *
— Добър вечер — каза Рошфор.
Беше облечен в закопчан до врата шлифер, лъскав от влагата. Тъмните му очи светеха с пронизващ блясък под периферията на филцовата шапка. Белезникавият зигзаговиден белег се очертаваше ясно на мургавата му буза. Гъстите черни мустаци подчертаваха южняшкия му вид. Той постоя неподвижен на прага в продължение на петнайсетина секунди, пъхнал ръце в джобовете. Около обувките му се образуваше локва. Никой не проговори.
— Радвам се да те видя — каза най-сетне Лиана Тайлефер. Рошфор кимна, но не отговори. Все така седнала на леглото, тя посочи Корсо. — Бяха започнали да стават нагли.
— Надявам се, не са прекалили — каза Рошфор. Гласът му беше същият, какъвто си го спомняше Корсо от разговора им на онова шосе в Синтра — приятен, култивиран, без никакъв изразен акцент. Продължаваше да стои на прага и да не откъсва очи от Корсо, сякаш Ла Понте и момичето изобщо не съществуваха. Долната му устна все още беше малко подута, със следи от лекарство по нея. Двата шева се виждаха ясно. Спомен от бреговете на Сена, каза си злорадо Корсо. Погледна любопитно момичето, за да види нейната реакция. Но след първоначалната изненада, тя отново бе приела вида на безразличен наблюдател.
Без да изпуска Корсо от очи, Рошфор попита миледи:
— Как са се добрали дотук?
Миледи направи неопределен жест.
— Никак не са глупави — хвърли бърз поглед към Ла Понте и добави: — Поне един от тях не е.
Рошфор кимна. Притворил очи, той явно анализираше положението.
— Това усложнява нещата — каза той. Свали шапката си и я хвърли на леглото.
Лиана Тайлефер приглади с ръце полата си и се изправи, като въздъхна в знак на съгласие. Корсо леко се извърна към нея, напрегнат, но неуверен. Рошфор извади ръце от джобовете си и Корсо си каза, че човекът явно е левак. Този извод не му беше от кой знае каква полза — в лявата си ръка Рошфор държеше малък, лъскав, синкавочерен пистолет. Междувременно Лиана Тайлефер отиде при Ла Понте и взе ръкописа на Дюма от ръцете му.
— Хайде, кажи ми пак, че съм курва — стоеше толкова близо до него, че би могла да плюе в лицето му. — Ако ти стиска.
На Ла Понте не му стискаше. Той беше роден да оцелява. Ролята си на смел харпунджия пазеше за миговете на алкохолна еуфория.
— Аз просто минавам оттук — каза той с помирителен тон, подчертавайки решението си да не се меси оттук нататък.
— Закъде съм без теб, Флавио! — въздъхна примирено Корсо.
Ла Понте го изгледа наскърбено.
— Не си прав — каза той и отиде до момичето. Явно това му се струваше най-сигурното място в цялата стая. — От определена гледна точка това си е твое приключение, Корсо. Пък и какво е смъртта за човек като теб? Нищо. Обикновена формалност. Да не говорим за това, че ти плащат цяло състояние да вършиш тази работа. — Ла Понте се взря в дулото на пистолета, който държеше Рошфор, прегърна момичето през раменете и въздъхна меланхолично. — Надявам се да не ти се случи нищо лошо. Но ако все пак стане най-лошото, имай предвид, че на нас, които ще продължим да живеем, ще ни бъде по-тежко.
— Предател.
Ла Понте видимо се натъжи.
— Приятелю, предпочитам да не обръщам внимание на последните ти думи. Много си изнервен.
— Разбира се, че съм изнервен, жалък плъх такъв!
— Ще се направя, че не съм чул и това.
— Кучи син!
— Схващам намека, стари приятелю. Мъжката дружба се гради от такива дребни прояви на привързаност.
— Колко приятно е да се види, че сте съхранили старата си близост — отбеляза злобно миледи.
Корсо съзнаваше, че няма какво да се прави, но въпреки това мислеше трескаво. С мислене не можеше да избие пистолета от ръката на Рошфор, въпреки че в момента той не бе насочен към никого. Рошфор не беше много настоятелен — като че ли мислеше, че само показването на пистолета е достатъчно, за да постигне желания ефект. Но колкото и горещо да бе желанието на Корсо да си разчисти сметките с човека с белега, той съзнаваше, че не разполага с достатъчно умения да постигне целта си. Сега, когато Ла Понте излезе от играта, единствената му надежда беше в момичето. Може би с нейна помощ щеше да успее да наклони везните в своя полза. Но поведението ѝ не вдъхваше никакви надежди, освен ако не беше извънредно добра актриса. След като отърси ръката на Ла Понте от рамото си, Айрин Адлър седна на перваза на прозореца и продължи да наблюдава участниците в сцената с необяснимо безразличие. Явно бе решила да не се меси.