— Смятам да запазя тази история за друг случай. — Звучеше като човек, който току-що се е досетил, че има страхотен коз. — Това ще бъде вместо заплащане на услугата ти. Не мога да си позволя да ти платя дори една десета от това, което ще вземеш от Варо Борха за неговата „Книга на деветте лъжи“.
— И аз ще сторя същото за теб, когато намериш истински Одюбон (Об. бел. - 10) и станеш милионер. Просто ще си прибера дължимите суми по-късно.
Ла Понте изглеждаше засегнат. Корсо си каза, че за циник е доста чувствителен.
— Мислех, че ми правиш приятелска услуга — възрази Ла Понте. — Нали знаеш, като на член на братството на харпунджиите от Нантъкет. „Вей волни ветре“, и т.н.
— Приятелство — каза Корсо, оглеждайки се, сякаш очакваше някой да му обясни значението на тази дума. — Баровете и гробищата са пълни с добри приятели.
— На чия страна си, дявол да те вземе?
— На своя собствена — въздъхна Макарова. — Корсо е винаги единствено на своя страна.
Ла Понте забеляза разочаровано, че пищната блондинка си тръгва с изискан млад мъж, който приличаше на манекен. Корсо отново се бе вторачил в дебелата жена при ротативката. Пак ѝ бяха свършили дребните. Тя стоеше с объркано, неразбиращо изражение на лицето, с ръце, отпуснати от двете страни на бедрата. Мястото ѝ беше заето от висок, тъмнокос мъж с гъсти черни мустаци и белег, който пресичаше лицето му. За миг мъжът се стори странно познат на Корсо, но впечатлението изчезна, преди да го е осъзнал напълно. За отчаяние на дебеланата, машината плюеше в ръцете на високия мъж шумен поток от дребни монети.
Макарова предложи на Корсо една последна бира за сметка на заведението. Този път на Ла Понте му се наложи да плати своята.
Ръката на мъртвеца
„Миледи се усмихваше и д’Артанян чувстваше, че би погубил душата си за тази усмивка“[3]
А. Дюма, „Тримата мускетари“
Съществуват неутешими вдовици, а има и вдовици, които всеки мъж с радост би утешил. Лиана Тайлефер категорично се числеше към втория вид. Висока, руса, с много бяла кожа, с движения, които излъчваха ленива сласт, тя бе, от жените, които си палят цигарата подчертано бавно, като през цялото време не откъсват поглед от мъжа срещу себе си. Беше изпълнена с хладна самоувереност, която се дължеше донякъде на съзнанието, че прилича много на филмовата звезда Ким Новак. Фигурата ѝ беше пищна, с изобилие на формите, което почти надхвърляше допустимите граници — и беше единствена наследница на покойния Енрике Тайлефер, издател, ООД, с банкова сметка, за която терминът „платежоспособен“ звучеше направо смешно. Удивително е колко бързо може да си напълни човек гушата /простете за слабия каламбур/ от издаване на готварски книги — като например „Хилядата най-добри десерта от Ла Манча“ или претърпелия петнадесет издания безсмъртен бестселър „Тайните на барбекюто“.
Семейство Тайлефер живееха в част от някогашния дворец на маркиз де Лос Алумбрес. Сградата сега беше разделена на луксозни апартаменти. Ако говорим за вътрешното обзавеждане, собствениците имаха явно повече пари, отколкото вкус. За Лукас Корсо, който оглеждаше безстрастно обстановката, това можеше да бъде единственото обяснение за поставянето на просташка фигурка от порцелан „Ладро“, представляваща малко момиченце и патица, в един и същ стъклен шкаф с група изящни майсенски овчарки, за които Тайлефер или съпругата му сигурно бяха платили на някой опитен антиквар доста солена сума. Присъстваше и задължителното бюро в стил бидермайер, както и голям роял „Стейнуей“, поставен върху скъп ориенталски килим. Както и голямо, видимо удобно бяло кожено канапе, на което в момента седеше Лиана Тайлефер, кръстосала забележителните си крака. Беше с черна пола, както подхожда на вдовица. Полата едва покриваше коленете ѝ и намекваше за пищните форми по-нагоре, потънали в мистериозни сенки — както се изрази по-късно самият Корсо. Ще ми се да добавя, че не бива да пренебрегваме коментарите на Корсо. На пръв поглед той правеше впечатление на някой от онези невзрачни млади мъже, които живеят с възрастните си майки, а те им плетат пуловери и им носят какао в леглото в неделните утрини — от този тип мъже, които виждаме на кино как крачат със зачервени очи подир ковчег в дъжда и мънкат „мамо“ като безпомощни сирачета. Само че Корсо не се беше чувствал безпомощен нито за миг през живота си. А пък като го опознаеше по-отблизо, човек започваше да се чуди имал ли е изобщо майка.
— Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент — каза Корсо.
Той седеше срещу вдовицата. Не си беше съблякъл палтото, а платнената торба беше поставил до краката си. Седеше много изправен на ръба на стола. Големите леденосини очи на Лиана Тайлефер го изучаваха от глава до пети — очевидно вдовицата бе решена да го класифицира в някоя от познатите ѝ категории на мъжкия пол. Корсо беше убеден, че ще я затрудни. Зачака спокойно тя да приключи с огледа, като се стараеше да изглежда колкото е възможно по-безличен. Процедурата му бе позната, а освен това знаеше, че на този етап не представлява интерес за вдовицата на Енрике Тайлефер. Това я караше да го оглежда повърхностно, с презрително любопитство. Беше го накарала да я чака десет минути, и то след като му се наложи да се сражава с прислужничката, която го бе взела за амбулантен търговец и се опита да му хлопне вратата под носа. Но сега погледът на вдовицата се спря върху пластмасовата папка, която Корсо извади от чантата, и ситуацията мигновено се промени. Що се отнася до него, през цялото време се опитваше да се съсредоточи върху очите на Лиана Тайлефер, избягвайки подводните рифове — на юг краката ѝ, на север — бюста /след кратък размисъл бе решил, че „преливащ“ е най-подходящото прилагателно за него/, очертан от черния ангорски пуловер с направо унищожителен ефект.