Лиана Тайлефер отиде до Рошфор, стиснала здраво ръкописа на Дюма. Това, че успя да си го върне толкова скоро, очевидно я изпълваше със задоволство. Корсо не можеше да разбере защо тя не проявява подобен интерес към „Деветте порти“, която си стоеше в платнената торба, паднала до леглото.
— Какво ще правим сега? — попита тя шепнешком Рошфор.
Корсо забеляза с учудване, че Рошфор се колебае. Запрехвърля пистолета в ръцете си, като че не знаеше какво да прави с него. Накрая размени многозначителен поглед с миледи, потри лице с дясната си ръка и каза неуверено:
— Не можем да ги оставим тук.
— Но не можем и да ги вземем с нас — допълни тя.
Рошфор кимна бавно. Ако се съдеше по това, че Рошфор стисна по-здраво пистолета, той трябва да бе стигнал до някакво решение. Корсо усети как мускулите на корема му се стягат, когато дулото на пистолета отново се насочи към него. Понечи да протестира, но вместо някакво свързано изречение от устата му се изтръгна само някакъв нечленоразделен, гърлен звук.
— Нали няма да го убиете? — поинтересува се Ла Понте.
— Флавио — Корсо успя да проговори въпреки пресъхналата си уста. — Ако се измъкна от тази каша, ще ти размажа физиономията.
— Само се опитвах да помогна.
— Помагай на майка си да си намира клиенти на улицата.
— Добре де, добре. Млъквам.
— Наистина така ще е най-добре — намеси се Рошфор. Все така насочил пистолета към Корсо, той заключи вратата зад себе си и пусна ключа в джоба си. Корсо си каза, че вече няма нищо за губене. Усещаше пулса в слепоочията и китките си. Чуваше грохота на барабаните при Ватерло, докато в последния момент на яснота, преди отчаянието да удави мисълта му, се опитваше да прецени разстоянието между себе си и пистолета и колко време би му отнело изминаването му. Чудеше се кога ще чуе първия изстрел и къде ли ще го улучи куршумът. Шансовете да не бъде прострелян бяха минимални, но ако изчакаше още пет секунди, и те нямаше да съществуват. Екнаха фанфари. Последната атака, водена от самия Ней — най-смелия сред смелите, пред уморения поглед на императора. Противникът не беше шотландската гвардия, а Рошфор, но куршумът, си оставаше куршум. „Смешна работа“, беше последната му мисъл, преди да се хвърли напред. Зачуди се дали куршумът в гърдите му ще бъде истински или въображаем и дали ще потъне в небитието или ще бъде отнесен в онази Валхала (Об. бел. - 87), запазена за герои от литературни произведения. Ако само можеше да вярва, че светлите очи, които се взираха в гърба му — очите на императора? Или на влюбения дявол? — ще го очакват в мрака, за да го преведат до другия бряг!
Точно тогава Рошфор направи нещо неочаквано. Той вдигна дясната си ръка, като че ли го молеше да почака малко, и сякаш понечи да прибере пистолета обратно в джоба си. Това колебание продължи по-малко от секунда, след това той отново насочи дулото на пистолета към Корсо, но някак без убеждение. Корсо, със стегнати мускули и бясно препускащ пулс, тъкмо се канеше да скочи напред, но спря зашеметен, съзнавайки, че още не му е дошло времето да умира.
Все така зашеметен, той продължи да наблюдава Рошфор, който прекоси стаята, отиде до телефона, натисна бутона за външна линия и набра някакъв номер. От мястото, където стоеше, се чуваше сигналът за свободна линия и после лекото щракане, което показваше, че някой е вдигнал слушалката.
— Залових Корсо — каза Рошфор. После мълча известно време, все така с пистолет в ръка, но дулото на оръжието беше насочено към някаква неясна точка в пространството. Каза два пъти „да“. После продължи да слуша, застанал неподвижно, накрая каза „О’кей“ и затвори.
— Иска да го види — обърна се той към миледи. Двамата се обърнаха и загледаха Корсо. Миледи беше явно вбесена, а Рошфор — разтревожен.
— Но това е смешно — възрази тя.
— Иска да го види — повтори Рошфор, насочвайки отново пистолета към Корсо.
Миледи сви рамене, обърна се и прелисти гневно няколко страници от „Анжуйското вино“.
— Ами ние... — започна Ла Понте.
— Оставате тук — Рошфор обърна дулото на пистолета към него. Облиза раната на устната си и добави. — Момичето също.