Не изглеждаше да храни лоши чувства към нея, въпреки пукнатата устна. На Корсо дори му се стори, че когато я погледна, в очите му проблесна любопитство. После Рошфор подаде пистолета на Лиана Тайлефер.
— Внимавай да не се измъкнат.
— Защо не останеш ти?
— Каза аз да го заведа. Така е по-сигурно.
Миледи кимна мрачно. Очевидно си бе представяла, че тази вечер ще играе друга роля. Но също като литературния си първообраз и тя беше дисциплиниран наемен убиец. Пое пистолета и подаде на Рошфор ръкописа на Дюма. После огледа внимателно Корсо.
— Дано не ти създава проблеми.
Рошфор се усмихна самоуверено. Извади голям автоматичен нож от джоба си и го огледа замислено, сякаш едва сега се бе сетил за него. Белите му зъби се откроиха на мургавото, пресечено от белега лице.
— Не ми се вярва — отбеляза той и прибра ножа, без да го отваря. После кимна на Корсо — жестът беше зловещ, но донякъде добронамерен. Взе си шапката от леглото и завъртя ключа в ключалката. После се обърна към коридора и се поклони церемониално, размахвайки пресилено ръка, сякаш държеше голяма шапка с пера.
— Негово преосвещенство ви очаква — заяви той и се изсмя кратко и сухо, съвсем като опитен интригант.
Преди да излезе, Корсо хвърли последен поглед към момичето. Миледи беше насочила пистолета към нея и Ла Понте, но момичето ѝ беше обърнало гръб и очевидно не ѝ обръщаше внимание. Беше облегнала чело на прозореца и се взираше навън, в дъжда и вятъра. Светкавиците очертаваха силуета ѝ на фона на нощното небе.
* * *
Излязоха навън, в бурята. Рошфор стискаше папката с ръкописа на Дюма под шлифера си, за да го предпази от дъжда. Поведе Корсо из тесните улички в старата част на града. Дъждът разтърсваше на пристъпи клоните на дърветата, плющеше шумно в локвите и по калдъръма. Едри капки се стичаха по косата и лицето на Корсо. Той вдигна яката на палтото си. Градът тънеше в мрак, по улиците нямаше жива душа. Само отблясъците на бурята осветяваха от време на време улиците и очертанията на средновековните покриви, профила на Рошфор под омекналата от дъжда периферия на шапката, сенките на двамата мъже върху мокрия паваж. Статичното електричество се разреждаше с грохот, който идеше сякаш от ада и се стоварваше върху бурната Лоара с плисък, подобен на камшични удари.
— Прекрасна вечер — отбеляза Рошфор, накланяйки глава към Корсо, за да може спътникът му да го чуе над рева на бурята.
Той очевидно знаеше пътя. Вървеше напред уверено, като само от време на време се обръщаше, за да се увери, че Корсо го следва. Нямаше нужда да се безпокои — точно в този миг Корсо би го последвал дори до портите на ада. Всъщност той не изключваше възможността тазвечершната им разходка да ги отведе тъкмо там. Всяка светкавица осветяваше по някоя средновековна арка, мост над стар ров, люлееща се на вятъра табела е надпис „Хлебарница. Сладкарница“, пусто площадче, кула с конусовиден покрив, докато най-накрая видяха пред себе си желязна ограда. На портата висеше следният надпис: „Мьон на Лоара. Замък. ХIII—ХIIII век“.
Отвъд оградата, в далечината, се виждаше светещ прозорец, но Рошфор зави надясно и Корсо го последва. Вървяха известно време покрай покрита с бръшлян стена. Стигнаха до малка врата, полускрита в бръшляна, и спряха. Рошфор извади от джоба си голям старинен ключ и го постави в ключалката.
— През тази врата е минавала Жана д’Арк — уведоми той Корсо, докато завърташе ключа. Нова светкавица освети пред тях някакви стъпала, които слизаха надолу и се губеха в мрака. Мимолетната ѝ светлина позволи на Корсо да види, че Рошфор се усмихва, тъмните му очи блестят под периферията на шапката, а белегът се очертава ясно на бузата му. Помисли си, че човекът поне е достоен противник. Никой не би могъл да има възражения срещу сценария — всичко беше изпипано до съвършенство. Напук на себе си започваше да изпитва някаква изкривена симпатия към този Рошфор — който и да беше всъщност, — добросъвестен изпълнител на ролята на злодея. Александър Дюма-баща би го одобрил.
Рошфор беше извадил малко фенерче, което освети дългото, тясно стълбище, водещо към подземията.
— След вас — каза той.
Стъпките им отекваха по завоите на стълбището. Скоро Корсо усети, че трепери от студ в мокрото си палто. Посрещна ги студен, застоял въздух, просмукан с вековна влага. Тънкият лъч на фенерчето осветяваше изтритите стъпала, петната от вода, избила по сводестия таван. Най-сетне стълбището свърши и двамата тръгнаха по тесен подземен коридор с разядени от ръжда перила. За миг Рошфор освети нещо като кръгъл кладенец от лявата им страна.