— Това е някогашният затвор на епископ Тибо д’Осини — обясни той на Корсо. — Оттук хвърляли труповете направо в Лоара. Тук е бил затворен Франсоа Вийон (Об. бел. - 88). — И Рошфор изрецитира с мелодраматичен тон: „Ayez pitie, ayez pitie de moi...“[49] Определено образован престъпник. Самоуверен, склонен да поучава. Корсо не можеше да прецени дали това подобрява или влошава положението му. Но от мига, в който тръгнаха по коридора, в главата му се въртеше една мисъл: щом всичко е изгубено, винаги можем да скочим в реката. Само че мисълта никак не го забавляваше.
Коридорът сега се изкачваше нагоре под просмуканите от влага каменни арки. В далечината светнаха очите на плъх и животното побягна с писък. Коридорът се разшири и премина в кръгло помещение, чийто таван с извити греди бе поддържан от една-единствена дебела колона в центъра.
— Криптата — обяви Рошфор и завъртя фенера, за да освети по-добре помещението. Започваше да става бъбрив. — Дванайсети век. Тук се криели жените и децата, когато някой нападнел замъка.
Много интересно. Корсо не беше в настроение да оценява информацията, която получаваше от странния си екскурзовод. Беше нащрек, очаквайки напрегнато подходящия момент. Отново се закатериха по една спираловидна стълба. Бурята продължаваше да гърми и трещи зад стените на замъка. Ревът ѝ долиташе до тях през тесните процепи на крепостните стени.
— Само още няколко метра и стигаме — разнесе се гласът на Рошфор зад него. Тонът му беше помирителен. Лъчът на фенерчето се промушваше между краката на Корсо. — Сега, когато всичко кажи-речи приключи — допълни той, – искам да ви кажа нещо. Въпреки всичко се справихте много добре. Самият факт, че стигнахте дотук, го доказва... Надявам се да не сте ми много сърдит за това, което се случи край Сена и после в хотел „Крийон“. Това са си рискове на професията.
Не стана ясно коя професия точно имаше предвид, но не беше и толкова важно. Корсо се обърна небрежно и спря, като че ли да отговори на зададения му въпрос. В движението му нямаше нищо подозрително, затова и Рошфор не помисли да възрази и не беше подготвен, когато Корсо връхлетя върху него в продължение на същото движение, запъвайки се с ръце и крака за стената, за да не го издърпат надолу. Рошфор беше в по-неизгодна позиция — стъпалата бяха тесни, стената — гладка, нямаше перила, а и Корсо беше успял да го изненада. Фенерчето, останало по чудо здраво, продължи да осветява сцената още няколко мига, докато се търкаляше надолу по стъпалата. Рошфор, с широко отворени очи и стъписано изражение, размахващ отчаяно ръце, за да се хване за нещо, падащ назад по спиралите на стълбата, и шапката му, която се търколи след него и спря на едно стъпало... После, на шест-седем метра по-долу, се чу едно глухо тупване. Корсо, все така вкопчен с ръце и крака в стената, за да не съпроводи противника си по неприятния обратен път, сякаш се събуди и хукна надолу по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. Сърцето му биеше така, като че щеше да изхвръкне. По пътя взе фенерчето. Най-долу лежеше Рошфор, свит на кълбо. Размърда се слабо, очевидно имаше болки.
— Рискове на професията — каза Корсо и насочи лъча на фенерчето към собственото си лице, така че проснатият на земята Рошфор да може да види дружелюбната му усмивка. После го ритна в главата и чу ясно как тя се удари в най-долното стъпало на стълбата. Вдигна крак, за да повтори за всеки случай, но един поглед му беше достатъчен да разбере, че няма нужда: Рошфор лежеше по гръб, с отворена уста и от ухото му се стичаше тънка струйка кръв. Корсо се наведе, за да разбере дали диша. Дишаше. Разкопча шлифера му и се зае да рови из джобовете. Извади автоматичния нож, един добре натъпкан портфейл, френски документи за самоличност, и папката с ръкописа на Дюма, която пъхна под палтото си, между ризата и колана. После насочи лъча на фенерчето нагоре и се заизкачва обратно по стълбата. Стигна до малка площадка, на която имаше врата с дебели железни панти и големи гвоздеи с шестоъгълни глави. Между пода и долната ѝ част имаше процеп, през който се процеждаше светлина. Корсо постоя неподвижно около трийсет секунди, опитвайки се да си поеме дъх и да успокои неистовото биене на сърцето си. От другата страна на тази врата го чакаше отговорът на загадката и той се подготви да го срещне — стиснал зъби, с фенерче в едната ръка и автоматичния нож на Рошфор в другата. Ножът се отвори с тихо изщракване.
С нож в ръка, разрошен, с подгизнала от дъжда коса и очи, в които блестеше желание да убива — така изглеждаше Корсо, когато го видях, застанал на прага на библиотеката.