Корсо и Ришельо
„И се оказа, че аз, който създадох за него този кратък роман, съм се заблудил напълно“.
Сувестр и Ален, „Фантомас“
Дойде време да разкрием личността на разказвача. Верен на традицията, съгласно която читателят на криминалния роман трябва да разполага със същите данни като главния герой, представях събитията единствено от гледна точка на Лукас Корсо, освен в два случая — глави първа и пета от настоящия роман, когато се явих като действащо лице, защото просто нямах друг избор. И в двата случая, както и сега, за трети, последен път, водя разказа от първо лице за яснота. Би било абсурдно да казвам „той“, когато говоря за себе си — този номер би спечелил популярност на Юлий Цезар по време на похода му в Галия, но в моя случай би бил окачествен, при това напълно справедливо, като непростима проява на педантизъм. Има и друга, по-странна причина: разказването на историята, сякаш аз съм доктор Шепард (Об. бел. - 89) и се обръщам към Поаро, ми се стори интересен прийом — макар и не кой знае колко оригинален, защото напоследък всички го прилагат. В края на краищата, хората пишат, за да се забавляват или за да изпитат вълнение, от самолюбие или за да предизвикат обич у другите. Аз също пиша, подтикван от подобни съображения. За да цитираме Йожен Сю, абсолютните престъпници, тези, които са сякаш издялани от един къс, ако мога да се изразя така, са много рядко срещано явление. Ако изобщо приемем, че аз съм престъпник, което може би изисква известно насилие над фактите.
Тъй или иначе факт е, че аз, долуподписаният Борис Балкан, седях в библиотеката през онази нощ, и очаквах нашия гост. Корсо връхлетя неочаквано, с нож в ръка и отмъстителен блясък в очите. Забелязах обезпокоен, че никой не го съпровожда, но успях да съхраня привидната си невъзмутимост. Бях успял да подредя добре сцената: библиотеката тънеше в мрак, на масата пред мен гореше голям свещник, в ръцете си държах един екземпляр на „Тримата мускетари“... Дори си бях облякъл червеното кадифено сако, което напомняше цвета на кардиналските одежди. Възможно е Корсо да го е отдал на съвпадение, но мога да ви уверя, че в никакъв случай не беше така.
Имах известно предимство, защото очаквах да видя Корсо сам или охраняван, а той мен — не. Възползвах се от изненадата му, доколкото можах. Ножът в ръцете му имаше заплашителен вид, изразът на лицето му също навяваше опасения, затова реших да заговоря, преди да е предприел каквото и да било.
— Моите поздравления — казах и затворих книгата, сякаш появата му ме беше прекъснала. — Успяхте да стигнете до края на играта.
Той стоеше в другия край на стаята и ме зяпаше. Трябва да си призная, че невярващото му изражение много ме забавляваше.
— Игра ли? — успя да произнесе той пресипнало.
— Да, игра. Напрежение, несигурност, изискване на определени умения... Възможността да се вземат решения по собствено усмотрение, но все пак в съответствие с определени правила — като по този начин сам определяш донякъде изхода от събитията. Вълнение и удоволствие, предизвикани от съзнанието, че преживяваш събития, много различни от тези в ежедневието... — Описанието не беше мое, но Корсо надали го съзнаваше. — Или, за да цитираме втората книга на Самуил: „Нека станат момците, и да се поборят пред нас“[50]. Децата са съвършените участници в игра и същевременно идеалните читатели: те вършат всичко напълно сериозно. Всъщност игрите са единственото истински сериозно занимание. Те не допускат никакъв скептицизъм, не сте ли съгласен? Колкото и да не вярвате, колкото и да сте скептичен, ако искате да участвате в играта, трябва да спазвате правилата –друг начин няма. Може да спечели само този, който зачита правилата, или поне ги познава добре и ги прилага. Същото е и с четенето на книга: за да ви достави удоволствие разказът, трябва да приемете сюжета и образите такива, каквито са. — Помълчах, надявайки се, че потокът от думи е имал своето успокоително въздействие. — Между другото, не сте стигнал дотук сам. Къде е той?
— Рошфор? — Корсо изкриви уста в доста неприятна гримаса. — Стана жертва на злополука.
— Наричате го Рошфор, така ли? Колко забавно — и подходящо. Забелязвам, че спазвате правилата. Всъщност не виждам защо това трябва да ме учудва.
Корсо ми отправи една вбесяваща усмивка.
— Затова пък Рошфор изглеждаше доста изненадан последния път, когато го видях.
— Това звучи доста обезпокоително — усмихвах се невъзмутимо, въпреки че бях доста притеснен. — Надявам се, няма нищо сериозно.