— Падна по стълбите.
— Какво?!
— Чухте ме много добре. Не се тревожете. Вашият човек дишаше, когато го оставих.
— Слава Богу — успях да се усмихна отново и да прикрия тревогата си. Това не влизаше в плановете ми. — Значи все пак нарушихте малко правилата, така ли? Е — аз разперих великодушно ръце, — това не бива да ви тревожи.
— Аз не се тревожа, но вие би трябвало да бъдете доста разтревожен.
Направих се, че не съм го чул.
— Важното е, че стигнахте дотук — продължих, въпреки че за миг бях загубил нишката на мислите си. — А що се отнася до неспазване на правилата на играта, имате прочути предшественици — Тезей, който се измъква от лабиринта благодарение на нишката на Ариадна, Язон, който успява да открадне златното руно с промощта на Медея... Каурава печели с измама на зарове в „Махабхарата“, ахейците разбиват троянците с помощта на дървения кон. Така че съвестта ви може да бъде чиста.
— Много ви благодаря, но аз сам осигурявам чистотата на съвестта си.
Той извади от джоба си писмото на миледи, сгънато на четири, и го хвърли на масата. Веднага разпознах собствения си почерк с малко натруфените главни букви. „Приносителят на настоящето е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата и т.н.“
— Надявам се поне, че играта ви е доставила удоволствие — отбелязах, докато държах хартията над пламъка на една от свещите.
— От време на време.
— Радвам се — пуснах хартията в пепелника и двамата я загледахме как гори. — Когато говорим за литературата като среда, интелигентният читател може да се наслаждава на стратегията, посредством която сам той бива измамен. Основният подтик за участие в играта е удоволствието. Същото важи за четенето или писането на дадена история.
Станах, взех „Тримата мускетари“ в ръка, и закрачих из стаята, хвърляйки незабелязано поглед към часовника на стената. До полунощ имаше още двадесет дълги минути. Позлатата по гърбовете на старите томове, подредени в стенните шкафове, проблясваше. Загледах ги, забравяйки за момент Корсо, после отново се обърнах към него.
— Вижте ги — обхванах с жеста си цялата библиотека. — Те мълчат, но въпреки това разговарят помежду си. Свързани са посредством своите автори, също както едно яйце е свързано с друго чрез кокошката.
Поставих „Тримата мускетари“ обратно на мястото им. Дюма беше в добро общество — от едната страна бяха „Рицарят Парадайан“ на Мишел Зевако, от другата „Рицарят с жълтата дреха“ от Люка дьо Рене. Тъй като имах още време, отворих „Рицарят с жълтата дреха“ на първа страница и зачетох на глас:
— Часовникът на „Сен-Жермен-л ’Оксероа“ удари дванадесет. Трима конници се появиха откъм улица „Де-з-Астрюс“, увити в наметала. Увереният ход на конете им подхождаше на собствената им самоувереност... — Първите редове — продължих аз, — тези забележителни първи редове. Помните ли разговора ни за „Скарамуш“? „Беше се родил с дарбата да се смее...“ Началните изречения на някои книги могат да те бележат за цял живот, не мислите ли? И, разбира се, това: „На петнадесети май 1796 година генерал Бонапарт влезе в Милано“.
Корсо се намръщи.
— Забравяте това, което ме доведе тук: „В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел“[51].
— Да, първа глава — казах аз. — Справихте се много добре.
— Същото каза и Рошфор, преди да падне по стълбите.
Настана мълчание, прекъснато само от часовника, който изби дванайсет без петнайсет. Корсо посочи циферблата.
— Остават още петнайсет минути, Балкан.
— Да — съгласих се аз. Този човек имаше дяволска интуиция. — Петнайсет минути до настъпването на първия понеделник от месец април.
Оставих „Рицарят с жълтата дреха“ обратно на лавицата и продължих да кръстосвам стаята. Корсо ме наблюдаваше, стиснал ножа в ръка.
— Можете да го приберете — предложих аз.
Той се поколеба за миг, но прибра острието и пъхна ножа в джоба си. Не ме изпускаше от поглед. Усмихнах се одобрително и посочих отново към библиотечните шкафове.
— Човек не може да бъде сам, когато наблизо има дори само една книга, нали? — говорех, колкото да поддържам разговора. — Всяка страница ни напомня на някой изминал ден, помага ни да преживеем отново чувствата, с който той е бил изпълнен. Щастливите часове са подчертани с червен молив, тъжните — с черен... Къде съм бил тогава? Кой беше принцът, който ме нарече свой приятел, кой просяк ме имаше за брат? — Поколебах се, търсейки думи, с които да изразя по-точно идеята си.