— Кой кучи син ви имаше за свой човек? — предложи Корсо.
Погледнах го укорително. Постоянно се опитваше да принизи тона на разговора.
— Не е нужно да се държите зле.
— Ще правя, каквото си искам, ваше високопреосвещенство.
— Струва ми се, че долавям сарказъм в тона ви — казах аз засегнато. — От което съдя, че вие, господин Корсо, сте жертва на предразсъдъци. Тъкмо Дюма превръща Ришельо в злодей, какъвто той съвсем не е, и фалшифицира историята за нуждите на литературата. Струва ми се, обясних това при последната ни среща в онова кафене в Мадрид.
— Мръсен номер — каза Корсо, без да уточнява дали говори за Дюма или за мен.
Вдигнах пръст, готов да защитя позициите си.
— Напълно законен похват — възразих аз, — дължащ се на проницателността и гения на най-великия писател, живял някога. И все пак... — усмихнах се с горчивина. — Сент-Бьов (Об. бел. - 90) го уважава, но не го признава за литератор. Приятелят му Виктор Юго хвали способността му да създава драматична интрига, но нищо повече. Сложно, прекалено усукано действие, без особен стил, така казвали всички. Обвинявали го, че не задълбава в душите на хората, в липса на проникновеност... Липса на проникновеност! — докоснах томовете на „Тримата мускетари“, наредени на лавицата до мен. — Съгласен съм с добрия стар Стивънсън (Об. бел. - 91) — не съществува друга такава дълга, изпъстрена със събития и прекрасна възхвала на приятелството! Когато героите са появяват отново в „Двадесет години по-късно“, те са се отчуждили. Вече са зрели мъже, егоистични, приели дребнавостта, която животът налага в човешките отношения. Стигат дотам, че са застъпници на противникови лагери в политиката. Арамис и д’Артанян лъжат и се преструват, Портос се страхува, че ще му искат пари... Когато приемат да се срещнат всички заедно на площад „Роял“, идват въоръжени и едва не се стига до дуел. В Англия, когато една неразумна постъпка на Атос излага и четиримата на опасност, д’Артанян отказва да му стисне ръката. Във „Виконт дьо Бражелон“, където се разказва тайнствената история на човека с желязната маска, Арамис и Портос се изправят срещу старите си приятели. Всичко това става тъкмо защото те са живи хора, несъвършени, изпълнени с противоречия. Но винаги идва мигът на истината, когато приятелството побеждава. Прекрасно нещо е приятелството! Имате ли приятели, господин Корсо?
— Хубав въпрос.
— За мен Портос в пещерата Локмария винаги е бил съвършеното олицетворение на приятелството: гигантът, който се бори със скалата, за да спаси приятелите си... Помните ли последните му думи?
— „Много е тежко“?
— Именно!
Признавам си, почти се бях трогнал. Подобно на описания от капитан Марлоу (Об. бел. - 92) млад мъж, обвит в облак дим, излизащ от лулата му, Корсо беше един от нас. Но той беше и озлобен, упорит човек, твърдо решен да не се поддава на чувствата си.
— Вие сте любовник на Лиана Тайлефер — каза той.
— Да — признах аз, откъсвайки се с нежелание от мислите за добрия Портос. — Забележителна жена, нали? Разбира се, има си своите странности... Красива и вярна на покровителя си, като миледи от романа. Наистина е странно. Някои литературни герои сякаш имат свой собствен живот, познати са на милиони хора, много от които дори не са чели книгите, в които те се явяват. В английската литература има трима такива герои: Шерлок Холмс, Ромео и Робинзон Крузо. В испанската са двама — Дон Кихот и Дон Жуан. Във френската има един-единствен такъв герой и той е д’Артанян. Защото, знаете ли, аз...
— Нека не се отклоняваме отново, Балкан.
— Не се отклонявам. Тъкмо се канех да прибавя името на миледи към това на д’Артанян. Изключителна жена. Лиана наистина много прилича на нея. Съпругът ѝ така и не можа да се издигне до нейното ниво.
— Кой, Атос ли?
— Не, имам предвид горкия стар Енрике Тайлефер.
— Затова ли го убихте?
Удивлението ми сигурно е изглеждало искрено — и беше искрено.
— Енрике — убит? Не ставайте смешен. Той се обеси. Самоуби се. Предполагам че, ако вземем предвид неговите възприятия, самоубийството му се е сторило героичен жест. Много жалко наистина.
— Не ви вярвам.
— Ваша работа. Но цялата тази история започна с неговата смърт и макар и непряко, тя е и причината вие да се озовете тук.
— Тогава ми обяснете всичко. Просто и ясно.
Действително, беше си го заслужил. Както казах и преди, Корсо беше един от нас, макар че сам не го съзнаваше. Тъй или иначе — хвърлих поглед към часовника — беше почти дванайсет.
— У вас ли е „Анжуйското вино“?
Той ме изгледа внимателно, опитвайки се да прозре намеренията ми. Видях, че се поддава. Извади с нежелание крайчето на папката изпод палтото си и после отново го скри.