* * *
— Отлично — казах тогава. — Последвайте ме.
Той сигурно очакваше някакъв таен проход от библиотеката, кой знае каква сатанинска клопка. Видях го, че пъхва ръка в джоба, където държеше ножа.
— Няма да имате нужда от това — уверих го аз.
Не изглеждаше много убеден, но не каза нищо. Издигнах високо свещника и двамата тръгнахме по коридора, обзаведен в стил „Луи ХIII“. На едната стена висеше великолепен гоблен, на който бе изобразен Одисей с лък в ръка, завърнал се току-що в Итака. Пенелопа и кучето ликуват, а кандидатите за нейната ръка пируват на втори план, без да съзнават какво ги очаква.
— Това е старинен замък, изпълнен със сенките на историята — поясних аз. — Бил е плячкосван от англичани, хугеноти (Об. бел. - 93) и санкюлоти (Об. бел. - 94). Дори германците са го използвали за щаб по време на Втората световна война. Беше в много лошо състояние, когато сегашният му собственик, британски милионер, очарователен човек, истински джентълмен — го купи. Той го възстанови и обзаведе с удивително добър вкус. Дори прие замъкът да бъде отворен за туристи.
— А какво правите вие тук, след като сега не е час за туристическа обиколка?
Минавайки покрай един прозорец с оловни рамки на стъклата, погледнах навън. Бурята започваше най-сетне да утихва, последните отблясъци от светкавици се губеха отвъд Лоара, на север.
— Веднъж в годината се прави изключение — казах аз. — В края на краищата, Мьон е особено място. Роман като „Тримата мускетари“ не започва в какъв да е град.
Дъските на пода скърцаха под стъпките ни. На един от завоите беше поставена оригинална броня от шестнайсето столетие. Светлината на свещника се отразяваше в гладката, лъскава повърхност на ризницата. Корсо я изгледа, като минаваше покрай нея, като че се опасяваше да не би в нея да е скрит някой.
— Искам да ви разкажа една история — подех аз, която започна преди десет години на един търг в Париж. Продаваха се много материали, нерегистрирани в никакви каталози. Тъкмо пишех книга за френските популярни романи от деветнайсети век и потъналите в прах пакети съвсем случайно се озоваха в ръцете ми. Когато ги прегледах, установих, че са извадени от архивите на „Льо Сиекл“. По-голямата част бяха коректури без никаква стойност, но една пачка бели и сини листа привлече вниманието ми. Беше оригиналният текст на „Тримата мускетари“, писан от Дюма и Маке. Всички шейсет и седем глави — от първата до последната, така, както са били изпратени за печат. Някой, вероятно Бодри, главният редактор на вестника, ги е запазил след набирането на коректурите и после ги е забравил...
Забавих крачка и спрях по средата на коридора. Корсо не издаваше звук. Светлината от свещника, който държах, осветяваше лицето му отдолу нагоре, така че очите му тънеха в дълбоки, трептящи сенки. Слушаше разказа ми внимателно, без да обръща внимание на каквото и да било друго около себе си. Единственото нещо, което го интересуваше, беше да разбули тайната, която го доведе тук. Но не изпускаше ножа от ръката си, скрита в джоба.
— Моето откритие — продължих аз, правейки се, че не забелязвам нищо — беше от изключително значение. Известни бяха някои откъси от оригиналния вариант, съставен от Дюма и бележките и записките на Маке, но не подозирахме, че може да съществува пълният ръкопис. Първоначално реших да направя откритието си публично достояние, като го публикувам под формата на анотирано факсимилно издание. Но после се изправих пред сериозна морална дилема.
Светлините и сенките трептяха по лицето на Корсо. Тъмна линия пресичаше устата му. Той се усмихваше.
— Не ми се вярва. Морална дилема — след всичко, случило се дотук?
Преместих свещника, за да не виждам скептичната му усмивка, но не успях да я скрия в сенките.
— Говоря съвсем сериозно — възразих, когато закрачихме отново по коридора. — Проучвайки основно ръкописа, стигнах до извода, че истинският автор на историята е Огюст Маке. Той е направил всички проучвания и очертал в най-общи линии сюжета. Дюма, със своя невероятен талант, с гения си, събужда суровия материал за живот и го превръща в шедьовър. Но колкото и очевидно да е това за мен, това може би нямаше да бъде също толкова очевидно на тези, които се стремят да омаловажат Дюма и делото му... — махнах с ръка, сякаш да пропъдя тези досадници. — Нямах никакво намерение сам да хвърлям камъни в градината на моя герой. Особено сега, в тези времена на посредственост и липса на вдъхновение... В наше време хората вече не се дивят на чудеса така, както на времето се възторгвала театралната публика и читателите на романи с продължения. Освирквали злодеите и ръкопляскали на положителните герои без всякакви задръжки. — Поклатих тъжно глава. — В наши дни за съжаление тези аплодисменти вече не могат да бъдат чути. Те си остават изключително право на децата и невинните духом.