Корсо слушаше с нахално, присмехулно изражение. В друг случай може би щеше да се съгласи с мен, но той беше злопаметен и никога нямаше да приеме, че моето обяснение ме снабдява със своеобразно морално алиби.
— Казано накратко — намеси се той, — вие решихте да унищожите ръкописа.
Усихнах се доволно. Пак се опитваше да демонстрира прозорливост.
— Не ставайте смешен. Реших да направя нещо по-добро: да осигуря сбъдването на една мечта.
Спряхме пред затворената врата на приемната зала. През нея се чуваха приглушени гласове и музика. Оставих свещника на една странична масичка. Корсо ме наблюдаваше внимателно с наново събудени подозрения. Сигурно се чудеше какъв нов трик съм подготвил. Тогава разбрах — още не можеше да схване, че сме стигнали до решението на загадката.
Отворих широко вратата, обърнах се към Корсо и казах:
— Разрешете ми да ви представя на членовете на клуба „Дюма“.
* * *
Почти всички бяха вече пристигнали. През френските прозорци, които водеха към терасата на замъка, закъснелите влизаха в препълнената с хора зала. Навсякъде се виеше цигарен дим и се носеше тиха музика. На централната маса, покрита с бяла ленена покривка, беше сервиран студен бюфет — бутилки анжуйско вино, шунки и салами от Амиен, стриди от Ла Рошел, кутии с пури „Монтекристо“. Гостите, петдесетина мъже и жени, събрали се на групички, пиеха и говореха на всевъзможни езици. Виждаха се лица, добре познати от пресата, телевизията и киното. Забелязах как Корсо наглася очилата си.
— Това учудва ли ви? — обърнах се, за да наблюдавам реакцията му.
Той кимна. Беше объркан и кисел. Неколцина от гостите дойдоха при нас, за да ме поздравят, и аз започнах да се ръкувам, да разменям шеги и обичайните любезности. Корсо приличаше на човек, който се е събудил, падайки от леглото. Представих го на някои от гостите и се забавлявах, наблюдавайки го как разговаря с тях, неуверен в почвата под краката си. Това беше моето малко отмъщение — да видя как се разпилява обичайната му самоувереност. В края на краищата нали той първи дойде при мен с „Анжуйското вино“ под мишница, решен да усложни нещата.
— Позволете ми да ви представя господин Корсо... Бруно Лостиа, антиквар от Милано. Позволете. Това е господин Томас Харви, от бижутерската фирма „Харви’с“, Ню Йорк, Париж, Лондон, Рим. Граф фон Шлосберг, собственик на най-богатата частна картинна колекция в Европа. Сам виждате, тук имаме по малко от всичко: нобелов лауреат от Венецуела, бивш президент на Аржентина, престолонаследникът на Мароко... Знаете ли, че баща му е страстен любител на романите на Дюма? Вижте кой влиза. Познавате го, нали? Професор по семиотика в университета в Болоня... Русата дама, която разговаря с него, е Петра Нойщад, най-влиятелната литературна критичка в Централна Европа. В онази групичка, до херцогиня Алба, са финансистът Рудолф Вийефос и английският писател Харълд Бърджес. Амайа Юскал, от „Алфа Прес“ и Йохан Крос, най-мощният издател в САЩ, от „О&О“, Ню Йорк. Предполагам, спомняте си Ашил Реплингер, собственикът на магазин за антикварни издания от Париж. —„Това беше последният удар. Наблюдавах обърканото изражение на Корсо и почти го съжалявах. Реплингер държеше празна чаша и се усмихваше любезно под мускетарските си мустаци, така, както се беше усмихвал, когато идентифицираше ръкописа на Дюма в магазинчето си на улица „Бонапарт“. Той ме притисна в мечата си прегръдка вместо поздрав, потупа дружески Корсо по рамото и тръгна, пухтейки, да си сипе ново питие — същински розовобузест, добродушен Портос.
— Дявол да го вземе! — Корсо ме дръпна настрани. — Какво става тук?
— Нали ви предупредих, това е дълга история.
Бяхме стигнали до масата. Налях вино в две чаши, но Корсо поклати глава.
— Джин — измърмори той. — Имате ли джин?
Посочих шкафа с напитки в другия край на залата. Тръгнахме към него, спирайки от време на време, за да разменим по някой поздрав: един известен филмов режисьор, един ливански милионер, един испански министър на вътрешните работи... Корсо сграбчи една бутилка „Бийфийтър’с“ и си напълни чашата до ръба, после я изпразни на един дъх. Потърси се, но очите му блеснаха зад стъклата на очилата — едното беше пукнато, другото — здраво. Притискаше бутилката към гърдите си, като че ли се страхуваше да не я загуби.