— Щяхте да ми разкажете... — почна той.
Предложих да излезем на терасата, от другата страна на френските прозорци, където нямаше да ни прекъсват. Корсо отново си напълни чашата и едва тогава ме последва. Бурята беше отминала. Над нас светеха звездите.
— Аз съм целият слух — обяви той, след като отпи едра глътка джин.
Облегнах се на балюстрадата, все още мокра от дъжда, и пийнах малко анжуйско вино.
— Фактът, че притежавах оригиналния ръкопис на „Тримата мускетари“, ми даде идеята — започнах аз. — Защо да не образувам едно литературно общество, един вид клуб на верните почитатели на романите на Александър Дюма и на класическите приключенски романи, излизали в подлистници? Поради естеството на работата си вече имах връзки с хора, които биха могли да кандидатстват за членство в клуба... — показах с жест ярко осветената зала. През високите прозорци се виждаха ясно гостите, които крачеха напред-назад, разговаряйки оживено. Те бяха живо доказателство за успеха на идеята ми, и аз не криех авторската си гордост. — Общество, посветено на проучването на романи от този род, на преоткриването на забравени автори и произведения, на преиздаването и продажбата им под име, което може би ви е познато: „Дюма & Со“.
— Познавам издателството — каза Корсо. — Седалището им е в Париж. Наскоро издадоха събраните съчинения на Понсон дю Терай. Миналата година издадоха „Фантомас“. Не знаех, че участвате в него.
Усмихнах се.
— Такова е нашето правило — не се споменават имена, няма главни роли. Както сам виждате, работата ни е научна, но същевременно и малко детинска. Носталгична литературна игра, в която се преоткриват забравени романи и се връщаме към невинните си години, припомняме си какви бяхме тогава. С времето съзряваме и започваме да се прекланяме пред Флобер и да предпочитаме Стендал или Фокнър, Лампедуза, Гарсия Маркес, Даръл или Кафка. Започваме да се развиваме в различни посоки, ставаме дори противници. Но винаги, когато говорим за определени, магически автори или книги, можем да си смигнем заговорнически. Това са авторите, които са ни помогнали да открием литературата, без да ни обременяват с догми и да ни учат на правила. Това е нашето истинско, общо наследство: историите, който отразяват достоверно не действителността, а мечтите ни.
Оставих последната фраза да увисне във въздуха и замълчах, очаквайки да видя ефекта от нея. Но Корсо само вдигна чашата си и започна да я оглежда на светлината. В нея беше неговото духовно отечество.
— Така беше едно време — каза той. — Сега никой няма духовно наследство — нито младите хора, нито децата. Всички гледат телевизия.
Поклатих глава. Бях публикувал един материал на тази тема преди няколко седмици в литературната притурка на „АВС“ (Об. бел. - 95).
— Не съм съгласен с вас. Дори така те минават, макар и несъзнателно, по старите следи. И телевизионните филми поддържат същата връзка. Вземете например старите филми, че дори Индиана Джоунс е пряк потомък на героите от някогашните приключенски романи.
Корсо направи гримаса, загледан във френските прозорци.
— Може и да е така. Но вие ми разказвахте за тези хора там. Ще ми се да разбера как ги... набрахте.
— В това няма никаква тайна — отвърнах аз. — Ръководя това избрано общество, клуба „Дюма“, вече десет години. Годишното събрание се провежда тук, в Мьон. Както виждате, членовете се отзовават точно навреме, макар че пристигат от всички точки на земното кълбо. Всеки от тях е страстен читател...
— На приключенски романи с продължения? Не ме разсмивайте.
— Нямам никакво намерение да ви разсмивам, Корсо. Защо ме гледате така? Сам знаете как един роман или дори филм, създаден единствено с цел да привлече колкото е възможно по-широка аудитория, може да се превърне в съвършено произведение на изкуството, като започнем от „Записките на клуба „Пикуик“ и свършим с „Казабланка“ и „Голдфингър“. Публиката търси тези истории, претъпкани със стандартни образи, за да се наслади, било то съзнателно или несъзнателно, на постоянно повтарящите се сюжети с малки вариации. „Dispositio“, а не „elocutio“[52]. Тъкмо по тези причини един сериал, пък бил той и най-примитивният, може да се превърне в култ както за най-наивната, така и за най-претенциозната публика. Има хора, които се вълнуват, когато Шерлок Холмс излага живота си на опасност, и други, които предпочитат рутината с лулата, лупата и „Елементарно, драги ми Уотсън“ — фраза, която между другото Конан Дойл не е писал никога през живота си. Техниките на изграждане на сюжета, вариациите и повторенията са толкова стари, че се споменават още в „Поетиката“ на Аристотел. А какво е всъщност един телевизионен сериал, ако не осъвременена версия на класическа трагедия, на някоя прочута драма от епохата на романтизма, или на някой роман на Дюма? Затова интелигентният читател може да си достави голямо удоволствие от едно такова изключение от правилото. В края на краищата изключенията от правилата също си имат свои правила.