— Ще ми окажете неоценима помощ — каза той най-сетне, — ако ме уведомите знаете ли нещо за този текст.
Той ѝ подаде папката, неволно докосвайки ръката ѝ с дълги, кървавочервени нокти. А може би нейната ръка докосна неговата? Както и да е, това леко докосване убеди Корсо, че шансовете му се покачват. Той доби подходящо за случая смутено изражение — само толкова, колкото да ѝ покаже, че не спада към хората, които досаждат на красиви вдовици. Леденосините очи не гледаха папката, а наблюдаваха Корсо и в дълбините им припламваше искрица интерес.
— Кое ви кара да мислите, че знам нещо за него? — попита вдовицата. Гласът ѝ беше дълбок и леко пресипнал — отзвуци от тежка нощ. Все още не бе отворила папката и продължаваше да следи Корсо, като че ли очакваше още нещо, преди да огледа ръкописа, за да задоволи любопитството си. Той нагласи кривналите се на носа му очила и стана много сериозен. Това беше все още фазата на официалното запознанство, затова реши да запази усмивката в стил „честен заек“ за по-късно.
— До преди няколко дни ръкописът бе собственост на вашия съпруг — той помълча. — Мир на праха му.
Тя кимна бавно, като че ли това обясняваше всичко, и отвори папката, Корсо гледаше през рамото ѝ към стената. Там, между едно нелошо платно на Тапиес (Об. бел. - 11) и друго с неясен за него подпис, висеше в рамка гоблен с избродирани цветя, очевидно дело на детска ръка. Под цветята имаше дата и подпис: „Лиана Ласаука, учебна година 1970-71.“ Корсо би се трогнал, ако беше от хората, чиито сърца се разтапят от бродирани цветя и птички, малки момиченца с къси чорапки и руси плитчици. Само че случаят не беше такъв, затова той премести поглед към друга, по-малка сребърна рамка. В нея бе поставена снимка на покойния издател Енрике Тайлефер, със златен черпак за дегустация на вино, провесен на врата, и кожена престилка, с която приличаше на масон. Тайлефер се усмихваше към камерата и явно се готвеше да разфасова едно печено прасенце-сукалче. В едната си ръка държеше чиния, а в другата — един от големите бестселъри на издателството си. Изглеждаше доволен, отпуснат и подпухнал, видимо щастлив при вида на печеното прасенце. Корсо си каза, че преждевременната му смърт го е спасила от грижите за високия холестерол и подаграта. Зачуди се също със студен, научен интерес, какво е правела Лиана Тайлефер, докато покойният е бил жив, ако случайно ѝ се е приисквало да получи оргазъм. При тази мисъл хвърли отново бърз поглед към бюста и краката на вдовицата и реши, че е преценил правилно. Такава жена не можеш да задоволиш с печено прасе.
— О, това е онзи Дюма — каза тя най-сетне, и Корсо леко се поизправи, нащрек, с ясна мисъл. Лиана Тайлефер почукваше с яркочервен нокът по пластмасовата корица. — Прочутата глава от „Тримата мускетари“. Разбира се, че знам за нея. — Тя сведе глава напред, от което косата почти скри лицето ѝ. Очите ѝ следяха подозрително посетителя иззад русата завеса. — Откъде накъде е у вас?
— Съпругът ви я е продал. Опитвам се да докажа автентичността ѝ.
Вдовицата сви рамене.
— Доколкото ми е известно, не е фалшификат. — Тя въздъхна дълбоко и му подаде папката. — Казвате, че я е продал? Това ми се струва странно. — Тя помисли за миг и продължи. — Този ръкопис означаваше много за Енрике.
— Може би ще си спомните откъде я е купил?
— Не бих могла да ви кажа нищо. Мисля, че някой му я е донесъл.