— „Ръката на мъртвеца“.
— Именно. Дори заглавието не е негово. И което е още по-лошо, и направо немислимо, той настояваше „Дюма & Со“ да издаде романа му. Аз, разбира се, отказах. Тъй или иначе, управителният съвет никога не би одобрил чудовищното му творение. При това Енрике имаше достатъчно пари да си го издаде сам, и аз му го казах.
— Предполагам, че го е приел зле. Видях библиотеката му.
— „Зле“ е доста меко казано. Скандалът се разрази в кабинета му. Още го виждам, дребничък и пухкав, изпънал се като струна, как се повдигаше на пръсти и ме гледаше с налудничав поглед. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи апоплектичен удар. Много неприятна история. Заяви, че е решил да посвети живота си на писане. Че аз не съм бил този, който има право да оценява творбата му. Че това щели да направят идните поколения. Бил съм пристрастен критик, непоносим педант, а на всичкото отгоре съм спял с жена му. Последните му думи ме зашеметиха — нямах представа, че знае. Оказа се обаче, че Лиана говори насън, и между проклятията по адрес на д’Артанян и приятелите му /които мрази, като че ли ги познава лично/ успяла да разкрие целия ни роман пред мъжа си... Можете да си представите моето положение.
— Много затруднително.
— Изключително. Но най-лошото тепърва предстоеше. Енрике беснееше. Заяви, че ако той е посредствен, и Дюма не е бил кой знае колко по-добър. Кой знае докъде щял да стигне без Огюст Маке, когото безсъвестно експлоатирал? Доказателството се криело в белите и сини страници на „Анжуйското вино“, които Енрике пазеше в сейфа си... Спорът ставаше все по-разгорещен. Той ме нарече прелюбодеец — доста старомодно оскърбление, — а аз от своя страна му казах, че е слабоумен и не пропуснах да направя някои заядливи забележки относно успехите на последните му готварски книги... Накрая го сравних със сладкаря от „Сирано дьо Бержерак“. „Ще си отмъстя“, заяви той. Тонът му беше като на граф Монте Кристо. „Ще оповестя факта, че любимият ви Александър Дюма е бил измамник, който си присвоявал работата на други хора. Ще направя ръкописа обществено достояние и всеки ще разбере как старият мошеник е произвеждал романите си. Пет пари не давам за правилата на клуба ви. Главата си е моя и смятам да я продам на когото си искам. А вие можете да вървите по дяволите.“
— Станал е зъл.
— Нямате представа как може да се озлоби писател, който счита, че не е получил достойно признание. Опитите да го успокоя нямаха никакъв резултат. Изхвърли ме от дома си, а по-късно научих от Лиана, че се обадил на онзи книжар, Ла Понте, за да му предложи ръкописа. Сигурно се е мислил за много хитър и изобретателен, втори Едмон Дантес. Искаше да предизвика скандал, без да бъде замесен директно в него; искаше да запази доброто си име непокътнато. Така бяхте замесен и вие. Можете да си представите учудването ми, когато се появихте при мен с „Анжуйското вино“.
— Със сигурност не го показахте.
— Имах си причини. След смъртта на Енрике аз и Лиана решихме, че ръкописът е загубен.
Видях как Корсо започна да рови из джобовете на палтото си, за да намери смачканите си цигари. Извади една и я постави в устата си, но не я запали. После закрачи по терасата.
— Вашата история е смехотворна — каза той най-сетне. — Едмон Дантес никога няма да се самоубие, преди да е имал възможността да се наслади на отмъщението си.
Кимнах, въпреки че той беше с гръб към мен и не можеше да ме види.
— Е, разбира се, има и още — признах аз. — На другия ден след разговора ни Енрике дойде вкъщи, за да направи последен опит да ме убеди. Беше ми дошъл до гуша, при това нямах никакво намерение да се поддавам на изнудване. И тогава, без да съзнавам напълно какво върша, му нанесох последния удар. Неговият роман беше не само слаб, но и ми се струваше смътно познат. Потърсих в библиотеката си и изрових едно старо издание на „Популярният роман през деветнадесетото столетие“, малко известен сборник, излязъл в края на миналия век. Отворих на първата страница на една повест, писана от някой си Амори дьо Верона, озаглавена „Анжелин дьо Гравайак или Неопетнената добродетел“. Ясно ви е за какво става дума. Прочетох първия абзац и Енрике побеля като платно, сякаш бе видял призрака на въпросната Анжелин, излязъл от гроба. До известна степен така и беше. Надявайки се, че никой няма да си спомни тази повест, той я беше преписал почти дума по дума, с изключение на една глава, може би най-добрата, която пък бе откраднал от Фернандес и Гонзалес. Жалко, че нямах фотоапарат, за да снимам изражението му. Сложи ръка на челото си, сякаш се канеше да възкликне „Проклятие!“, но не можа да каже и дума. От гърлото му се изтръгна само някакво бълбукане, като че ли се задушаваше. Обърна се и излезе. После си е отишъл вкъщи и се е обесил на лампата.