Думите се изляха от устата му като поток. Беше издал брадичката си нападателно напред, очите му ме пронизваха. Отстъпих още една крачка назад, със зяпнала уста.
— Вие сте луд! — възкликнах възмутено. — За какво изобщо говорите?
Корсо извади кибрит и най-сетне запали цигарата си, пазейки с длан пламъка. Очите му не ме изпускаха нито за миг, през пламъка, отразен в стъклата на очилата. После той на свой ред ми разказа своята версия на събитията.
* * *
Когато свърши, двамата постояхме известно време, потънали в мълчание. Стояхме един до друг, облегнати на влажната балюстрада, и наблюдавахме потъналата в светлини зала. Разказът отне на Корсо време колкото да си изпуши цигарата. Той хвърли угарката на земята и я настъпи.
— Предполагам — подех аз, че сега от мен се очаква да си призная всичко, да кажа „Да, вярно е“ и да ви подам и двете си ръце, за да ми сложите белезниците. Това ли очаквате от мен?
Той се поколеба. Сякаш сам се съмняваше в заключенията си.
— И все пак, връзка съществува — измърмори той.
Взирах се в тясната му сянка, която падаше върху мраморните плочи на пода на терасата. Тъмният силует, очертан на фона на правоъгълниците светлина — отражения от прозорците на залата, стигаше през стъпалата чак до долу и се губеше в сенките на градината.
— Опасявам се — казах аз, че този път въображението ви е подвело.
Корсо бавно поклати глава.
— Удавеният в езерото Виктор Фаргаш не е плод на въображението ми, нито пък изгорялата заедно с книгите си баронеса Унгерн. Тези неща действително се случиха. Те са истински. Двете истории наистина се преплитат.
— Вие сам го казахте — има две отделни истории. Може би това, което ги свързва, е единствено вашият интертекстуален прочит.
— Спестете ми професионалния си жаргон. Всичко започна от ръкописа на Дюма. — Той ме погледна с упрек. — Проклетият ви клуб и глупавите ви игрички.
— Няма защо да вините мен. В игрите няма нищо противозаконно. Ако тези събития бяха част от литературно произведение, а не от действителността, вие в качеството си на читател щяхте да носите основната отговорност.
— Това е абсурд.
— Ни най-малко. От разказа ви съдя, че възползвайки се от факти и литературни препратки, сте си изградили някаква теория, на която почиват фантастичните ви заключения. Но фактите са нещо обективно и вие нямате право да наслагвате своите идеи върху тях. Историята на „Анжуйското вино“ и историята на тази мистериозна книга, „Деветте порти“, нямат нищо общо помежду си.
— Вие ме подведохте...
— Ние, и под „ние“, разбирам Лиана Тайлефер, Ласло Николавич и себе си, не сме правили нищо подобно. Вие сам сте си попълвали празните места, като че случилото се е някаква книга-игра с главен герой Лукас Корсо, който е толкова умен, че сам си вреди. Никой никога не ви е казал, че нещата са такива, каквито сте си ги представяли. Не, отговорността си е изцяло ваша, приятелю. Единственият злодей в пиесата сте вие с вашите интертекстуални похвати и постоянното прибягване до литературни препратки.
— А какво друго можех да направя? За да предприема каквото и да било, имах нужда от някаква стратегия. Не можех просто да седя и да чакам. Във всяка стратегия основното е да си изградиш образ на своя противник, и този образ неминуемо влияе върху следващия ти ход... Уелингтън прави това и това, мислейки, че Наполеон възнамерява да направи еди-какво си. А пък Наполеон...
— Наполеон греши, защото не прави разлика между Груши и Блюхер (Об. бел. - 96). Военната стратегия е опасно нещо, също както и литературната. Чуйте ме, Корсо, няма вече невинни читатели. Всеки обременява текста, изкривява го през своята призма. Читателят представлява сбор от всичко, което е прочел, плюс филмите и телевизионните предавания, които е гледал. Към информацията, подадена от автора, той неминуемо ще добави и своя. Точно в това се крие опасността: изобилието от литературни сравнения ви е подвело да си създадете неправилен или направо измислен образ на противника.
— Сведенията, които получих, бяха неверни.
— Не е така. Информацията, която се съдържа в една книга, е обективна даденост. Разбира се, тя може да бъде представена злонамерено от автора, със съзнателното желание да подведе читателя, но сама по себе си не е фалшива. Само читателят може да я подложи на неверен прочит.
Корсо мислеше съсредоточено. Той се обърна с лице към потъналата в мрак градина.
— В такъв случай трябва да има друг автор — каза той тихо.