Стоеше напълно неподвижно. След малко извади папката с „Анжуйското вино“ изпод палтото си и я остави на покритата с мъх балюстрада.
— Тази история има още един автор — настоя той.
— Възможно е — кимнах аз и взех ръкописа на Дюма. — Възможно е и вторият да е по-злонамерен от първия. Моят текст беше приключенският роман. За криминалния трябва да потърсите другаде.
Един похват от готическите романи
„— Точно това ме дразни — каза Портос.
— Едно време не се налагаше да се обясняваме. Биехме се, защото се биехме.“
А. Дюма, „Виконт дьо Бражелон“
Корсо се беше облегнал назад на седалката зад волана и разглеждаше пейзажа. Беше спрял колата на последния завой преди влизането в града. Ограден от старинните крепостни стени, древният град се губеше в изпаренията, надигнали се от реката — сякаш плаваше във въздуха като син призрачен остров. Светът се намираше в междуцарствие — нямаше нито светлини, нито сенки. Студената ранна утрин колебливо пристъпваше над Кастилия и първите проблясъци на светлината от изток започваха да озаряват покриви, комини и камбанарии.
Искаше му се да види колко е часът, но по време на бурята в Мьон в часовника му беше влязла вода. Стъклото беше замъглено и не можеше да види циферблата. Срещна собствените си уморени очи в огледалото за задно виждане. Мьон на Лоара през първия понеделник на месец април. Колко далеч му се струваше това, а бе изминала само една седмица. По дългия обратен път образите бяха започнали да избледняват: Балкан, клубът „Дюма“, Рошфор, миледи, Ла Понте. Далечното ехо, което остава, след като прелистиш и последната страница на романа. Авторът удря за последен път втория клавиш отдясно на най-долния ред на клавиатурата. След това остава само куп странна, напечатана хартия. Образи, които изведнъж започват да ти се струват чужди.
В това ранно утро ловецът на книги седеше в колата, небръснат от три дни, със зачервени очи, сякаш се будеше от сън. До него, в старата платнена торба, се гушеше последното съществуващо копие на „Деветте порти“. До него беше и момичето. Само те бяха останали на брега след отлива. Момичето простена насън и той се извърна, за да я погледне. Тя спеше на седалката до него, завита с палтото си, отпуснала глава на дясното му рамо. Дишаше леко, с полуотворена уста. От време на време по тялото ѝ минаваше тръпка и тя се стряскаше и простенваше. С тази вертикална бръчица между веждите изглеждаше като разтревожено малко момиченце. Едната ѝ ръка се подаваше изпод палтото, обърната с дланта нагоре, с полусвити пръсти, като че очакваше да вземе нещо или току-що го беше изпуснала.
Корсо отново си припомни Мьон и обратния път. Борис Балкан, застанал до него на още мократа от дъжда тераса. С ръкописа на „Анжуйското вино“ в ръка, Ришельо му се беше усмихнал като на стар противник — със симпатия и уважение.
— Вие сте необикновен човек, приятелю...
Последните му думи звучаха и като сбогуване, и като утеха. Единствено те имаха някакво значение. Останалото — покана да се присъедини към гостите — беше чиста формалност. Не че Балкан искаше да се отърве от него — напротив, той дори изглеждаше разочарован, когато Корсо си тръгна. Но Балкан знаеше от самото начало, че Корсо ще откаже да се върне в залата. Корсо постоя още малко на терасата — сам, все така облегнат на балюстрадата, заслушан в ехото на собственото си поражение. Постепенно дойде на себе си и се огледа, припомняйки си къде се намира. Обърна гръб на ярко осветените прозорци и бавно тръгна обратно към хотела, крачейки из потъналите в мрак улици. Не видя повече Рошфор, а когато стигна до хотел „Сен Жак“, там му казаха, че и миледи е освободила стаята си. Двамата напуснаха завинаги живота му и се върнаха в онази здрачна област, откъдето бяха дошли — герои от роман, загадъчни като шахматни фигурки. Лесно успя да открие Ла Понте и момичето. За Ла Понте не се тревожеше кой знае колко, но когато видя нея, изпита облекчение. Предполагаше — опасяваше се — че и тя ще изчезне заедно с останалите герои на романа. Хвана я здраво за ръка, за да не потъне и тя в прашната библиотека на Мьонския замък, и я поведе към колата. Ла Понте стоеше отстрани и ги гледаше. После фигурата му, отразена в огледалото за задно виждане, бавно започна да намалява. Ла Понте изглеждаше изгубен, докато викаше след тях, позоваваше се на отдавнашното им приятелство, с което бе злоупотребил, без да може да разбере какво става. Приличаше на провинил се, ненужен вече китоловец, качен на лодка с хляб и вода за три дни и оставен на произвола на съдбата. „Опитайте се да стигнете до Батавия, господин Блай“. Но когато стигна до края на улицата, Корсо спря колата и остана така, с ръце върху волана, загледан в пътя пред себе си. Момичето наблюдаваше любопитно профила му. Всъщност Ла Понте също беше измислена личност. Корсо въздъхна, включи на заден ход и се върна да го прибере. В продължение на следващото денонощие, до момента, в който го оставиха на един светофар в Мадрид, Ла Понте не каза нито една дума. Дори не възрази, когато Корсо му каза, че няма да му върне ръкописа на Дюма. Нямаше и какво да каже.