Корсо хвърли поглед към платнената торба в краката на спящото момиче. Разбира се, поражението беше мъчително — като рана от нож, врязала се в паметта му. Знаеше, че е играл по правилата — legitime certaverit — но просто бе тръгнал в неправилна посока. В самия миг на победата, колкото и частична и непълна да беше тя, му я измъкнаха изпод носа. Оказа се, че победата е въображаема — като победа над въображаеми призраци, като да крещиш срещу тишината или да се сражаваш с вятъра. Може би затова сега Корсо гледаше така подозрително към града, плаващ в мъглите, изчакваше, преди да влезе в него, за да се убеди, че основите му са здраво вкопани в земята.
Чуваше тихото, ритмично дишане на момичето до рамото си. Загледа се в оголената ѝ шия сред гънките на палтото. Плъзна ръка към нея, докато почувства топлата ѝ плът да пулсира под пръстите му. Както винаги кожата ѝ миришеше на треска и младост. Във въображението си проследи с лекота дългите, елегантни извивки на стройното ѝ тяло чак до босите крака, отпуснати до торбата и маратонките. Айрин Адлър. Все още не знаеше как да я нарича. Затова пък помнеше ясно играта на сенките по голото ѝ тяло, извивката на бедрата ѝ, очертана на фона на светлината, разтворените ѝ устни. Невероятно красива и мълчалива, погълната от собствената си младост и същевременно спокойна като дълбоки води, криещи в себе си мъдростта на вековете. Сияйните ѝ очи, които го наблюдаваха внимателно от дълбочината на сенките, и отражението, тъмния образ на самия Корсо сред тази светлина, открадната от небесата.
Тя го гледаше и сега. Дългите мигли обрамчваха изумруденозелените ѝ очи. Беше се събудила и се размърда сънливо, отърквайки се о него. После седна, вече напълно будна и го погледна.
— Здравей, Корсо.
Палтото се хлъзна и се свлече в краката ѝ. Бялата тениска очертаваше съвършеното ѝ тяло, гъвкаво като на красиво младо животно.
— Какво правим тук?
— Чакаме — той посочи града, който все така сякаш плаваше в мъглите над реката. — Чакаме да стане действителен.
Тя се взря напред. Първоначално не разбра мисълта му. После по устните ѝ бавно се плъзна усмивка.
— Може би никога няма да стане — каза тя.
— Тогава оставаме тук. Не е толкова лошо — да си стоим тук, на високото, и целият този странен, нереален свят да бъде в краката ни. — Той се обърна към момичето. — „Ще ти дам всичко, ако се преклониш пред мен и ме обожествиш“. Такова предложение ли смяташ да ми направиш?
Усмивката на момичето преливаше от нежност. Тя сведе замислено глава, после вдигна очи и срещна погледа на Корсо.
— Не, аз съм бедна — каза тя.
— Знам.
Думите ѝ бяха искрени. Не му трябваше да чете в чистите ѝ очи.
— Като си помисля — багажа ти, купето във влака... странно. Винаги съм мислел, че всички вие там, на другия край на дъгата, разполагате с несметни богатства. — Усмивката му режеше като ножа, който още държеше в джоба си. — Торбата със злато на Петер Шлемил (Об. бел. - 97).
— Само че грешиш — тя беше нацупила упорито устни. — Имам само себе си.
И това беше истина. От самото начало Корсо знаеше, че е така. Тя никога не беше го лъгала. Едновременно мъдра и невинна, тя беше вярна и влюбена, преследваше една сянка.
— Разбирам — той размаха ръка във въздуха, сякаш държеше невидима писалка. — Няма ли да ми дадеш да подпиша някакъв документ?
— Документ ли?
— Да. Наричали са го договор. Сега сигурно ще е някакъв безкраен документ, на много места със ситен шрифт, нали? „В случай на нарушение страните подлежат на юрисдикцията на...“ Ама че смешно. Интересно на чия юрисдикция подлежи подобен договор.
— Не ставай глупав.
— Защо избра мен?
— Аз съм свободна — тя въздъхна тъжно, като че бе платила скъпо за правото да каже тези думи. — Мога да избирам. Всеки може.
Корсо порови в джобовете си за смачкания пакет цигари. Беше останала само една. Той я извади и я загледа нерешително, без да знае да я запали или не. Накрая я прибра в пакета. Може би по-късно щеше да му се припуши повече. Сигурен беше, че ще стане така.