— Ти си знаела от самото начало — започна той, — че става дума за две съвършено различни истории. Затова не се интересуваше от нищо, свързано с Дюма. Миледи, Рошфор, Ришельо — за теб те не бяха нещо повече от филмови герои. Сега разбирам защо беше толкова безразлична. Трябва да си била страшно отегчена. Само прелистваше страниците на „Мускетарите“ и ме наблюдаваше как правя грешка след грешка...
Тя гледаше през стъклото към града, забулен в синкава мъгла. Понечи да вдигне ръка, но после я отпусна, сякаш убедена, че няма смисъл да говори.
— Единственото, което можех да направя, беше да бъда с теб — каза тя. — Всеки трябва да измине определена част от пътя сам. Не си ли чувал нищо за свободната воля? — Тя се усмихна тъжно. — Някои от нас са платили скъпо за нея.
— Но ти не седеше постоянно зад кулисите. Онази вечер край Сена... Защо ми помогна срещу Рошфор?
Тя докосна платнената торба с босия си крак.
— Той искаше да вземе ръкописа на Дюма. Но в торбата беше и „Деветте порти“. Просто исках да предотвратя всякакви глупави намеси. — Сви рамене и добави: — Освен това не ми беше приятно да те удря.
— Ами Синтра? Ти ме предупреди за случилото се с Фаргаш.
— Разбира се. Тук беше замесена книгата.
— Ами ключа за срещата в Мьон?
— Не знаех нищо за нея. Дойде ми на ум, докато четях романа.
Корсо направи гримаса.
— Мислех, че сте всезнаещи.
— Мислел си погрешно — тя допълни раздразнено: — И не знам защо постоянно говориш за мен, като че ли съм част от някакво множество. Аз съм сама — от много време насам.
От векове — в това Корсо беше убеден. Векове, изпълнени със самота. Не се съмняваше, че е било така. Беше прегръщал голото ѝ тяло, беше потъвал в ясните ѝ очи, в нея, беше усещал вкуса на кожата ѝ, нежното пулсиране на шията ѝ под устните си. Беше я чувал да проплаква тихичко като загубено дете, като самотен паднал ангел, търсещ топлина. Беше я гледал как спи, стиснала ръце в юмруци, измъчвана от кошмарни сънища, в които сигурно виждаше руси архангели, сияещи и непобедими в бляскавите си ризници.
Едва сега, благодарение на нея, започваше, макар и прекалено късно, да разбира Никон, нейните призраци и начина, по който отчаяно се бе вкопчила в живота. Страховете на Никон, черно-белите ѝ фотографии, напразните ѝ опити да пропъди генетично заложените спомени, надживели Аушвиц, номера, татуиран на кожата на баща ѝ, Черния орден — стар като духа и като проклятието, надвиснало над човешкия род. Защото Бог и дяволът можеха да бъдат едно и всеки да ги разбира по своему.
Но Корсо трябваше да бъде жесток, какъвто беше на времето към Никон. Любовта за него беше прекалено тежко бреме — той нямаше благородното сърце на Портос.
— Това ли беше мисията ти? — обърна се той към момичето. — Да опазиш „Деветте порти“? Не ми се вярва, да ти дадат медал за това.
— Не си честен, Корсо.
Почти същите думи. Ето я пак Никон — оставена да плава по течението, мъничка и крехка. В кого ли се вкопчваше сега, за да избяга от кошмарите си?
Погледна момичето. Може би споменът за Никон беше неговото наказание. Но вече нямаше намерение да го приема примирено. Погледна отново собственото си лице в огледалото — беше сгърчено в горчива, безпомощна гримаса.
— Така ли? Изгубихме две от трите книги. А какво ще кажеш за безсмислената смърт на Фаргаш и на баронесата? — Не че имаха кой знае какво значение, но огорчението го караше да продължи. — Ти можеше да ги предотвратиш.
Тя поклати глава. Беше много сериозна, вперила очи в него.
— Има неща, които не могат да бъдат избегнати, Корсо. Някои замъци трябва да изгорят, някои хора трябва да бъдат обесени. Има кучета, чиято съдба е да се разкъсат взаимно; добродетелни хора, които въпреки своята добродетел ще загубят главите си; врати, които трябва да бъдат отворени, за да могат други да влязат през тях. — Тя се намръщи и наведе глава. — Моята мисия, както ти я наричаш, беше да внимавам да оцелееш до края на пътя.
— Е, пътят беше прекалено дълъг, за да свърши там, откъдето започна — Корсо посочи към града в мъглите. — Сега трябва да отида там, долу.
— Не трябва да го правиш. Никой не те насилва. Може просто да забравиш цялата история и да си тръгнеш.
— Без да открия отговорите?
— Без да се подлагаш на проверки. Отговорите са в теб самия.
— Хубави думи. Можеш да поръчаш да ми ги издълбаят на надгробния камък, когато вече ще горя в ада.
Тя го потупа приятелски по коляното.
— Не ставай идиот, Корсо. Нещата стават такива, каквито си ги представяме, при това много по-често, отколкото мислим. Дори дяволът може да има различни превъплъщения. И различни качества.
— Например да може да изпитва разкаяние.