— Да. Но също и да притежава познания и красота — тя отново погледна тревожно към града. — Както и власт и богатство.
— Но крайният резултат е един и същ: вечно проклятие — той повтори жеста, с който сякаш подписваше въображаем договор. — Трябва да платиш с невинността на душата си.
Тя въздъхна отново.
— Ти си платил много отдавна, Корсо. И продължаваш да плащаш. Странен навик е това, да отлагаш всичко за накрая — като последно действие от трагедия. Всеки влачи собственото си проклятие със себе си от самото начало. Що се отнася до дявола, той е израз на Божието страдание, гневът на измамения повелител.
— Кога се е случило всичко това?
— Ти не си в състояние да си представиш времето, което е изминало. Беше много тежко. Сражавах се сто дни и сто нощи, без никаква надежда — по устните ѝ се плъзна незабележима усмивка. — Гордея се единствено с това, че се сражавах докрай, заобиколена от други, паднали като мен, отстъпвах, но не се предавах. Пресипнах, крещейки от страх, гняв и изтощение. След битката вървях дълго през пустошта — самотна и студена като отчаянието и вечността... Все още се натъквам понякога на следи от битката, на някой от тези с които се сражавах, но те не смеят да вдигнат очи, за да ме погледнат.
— Но защо тъкмо аз? Защо не потърси някой, който умее да печели? Аз мога да побеждавам единствено в битки, които се разиграват в мащаб едно към пет хиляди.
Момичето гледаше в далечината. Слънцето изгряваше. Първият хоризонтален слънчев лъч проряза с тънка червена линия утринния въздух и пресече линията на погледа ѝ. Тя се обърна отново към Корсо и когато той видя светлината, отразена в зелените ѝ очи, му се зави свят.
— Защото яснотата никога не побеждава. Освен това не си струва труда да прелъстяваш идиот.
Тя се наведе към него и го целуна много бавно, с безкрайна нежност, сякаш бе чакала цяла вечност тази целувка.
* * *
Мъглата започна бавно да се вдига. Като че увисналият във въздуха град най-сетне се реши да вкопае основите си в земята. Зората осветяваше жълтеникавосивата грамада на двореца „Алкасар“, камбанарията на катедралата, каменния мост с колони, забити в тъмните води на реката, приличен на зловеща ръка, протегната от единия към другия бряг.
Корсо запали мотора и пусна полека колата по инерция, надолу по пустото шосе. Докато слизаха, светлината на изгряващото слънце остана високо зад гърбовете им. Градът идваше все по-близо, докато най-сетне те потънаха в студения свят на безкрайна самота — последна останка от упоритата мъгла.
Той се поколеба, преди да пресекат моста. Спря колата под каменната арка, преди да се качат на него. Седеше с ръце на волана, леко приведена глава и издадена напред брадичка — въплъщение на ловец, застанал нащрек. Свали очилата си и ги почисти, въпреки че нямаше нужда. Чистеше ги бавно, загледан внимателно в моста, който без очилата му изглеждаше като смътно очертана пътека със смущаващо неясни контури. Не погледна към момичето, но знаеше, че тя го гледа. Сложи отново очилата и ги нагласи на носа си. Пейзажът отново доби ясни очертания, но в това нямаше нищо успокояващо. Оттатъшният бряг изглеждаше тъмен. Водите, които течаха под колоните, му напомняха на черните води на Лета, на водите на времето. В последните мигове на нощта, която упорито отказваше да умре, го бе обзело чувство за надвиснала опасност, остро като стоманена игла. Когато стисна лоста на скоростите, чувстваше как пулсът бие в китката му. „Все още можеш да се върнеш“, каза си той. Решиш ли да го сториш, нищо от това, което се случи, няма да се е случило, нищо от това, което предстои да се случи, няма да се случи. Що се отнася до практическата стойност на онова Nunc scio, „Сега знам...“ създадено кой знае от кого — от Бог или от дявола, то тя бе крайно съмнителна. Той се намръщи. В крайна сметка това бяха само думи. След няколко минути щеше да е пресякъл моста, да мине от другата му страна, от другата страна на реката. Verbum dimissum custodiat arcanum... Вдигна очи към небето, търсейки стрелеца с или без стрели в колчана, после включи на скорост и колата бавно се плъзна напред.
* * *
Навън беше студено и Корсо вдигна яката на палтото си. Чувстваше настоятелния поглед на момичето, докато пресичаше улицата, без да се обръща назад, стиснал под мишница „Деветте порти“. Тя не беше предложила да тръгне с него, и по някакви неясни причини той беше убеден, че така е по-добре. Къщата заемаше почти цяло каре. Сивата каменна грамада властваше над тясното площадче, сред средновековните сгради със затворени врати и прозорци, глухи и слепи, прилични на филмов декор. Водосточните тръби на сивата фасада завършваха с четири фигури, които плюеха дъждовната вода: козел, крокодил, змия и горгона. На мавританската арка над входната врата от ковано желязо беше нарисувана звездата на Давид. Отвъд вратата се виждаше вътрешен двор с два венециански мраморни лъва и фонтан. Гледката беше позната на Корсо, но никога не бе изпитвал такова безпокойство, когато влизаше в къщата.