Спомни си някакъв стар цитат: „Може би мъжете, които са се наслаждавали на милувките на много жени, преминават в долината на сенките с по-малко страх и тъга...“ Нещо подобно. Може би не бе се наслаждавал на достатъчно милувки, защото устата му беше пресъхнала и беше готов да продаде душата си за една половинка „Болс“. „Деветте порти“ тежеше така, сякаш съдържаше девет оловни плочи, а не девет гравюри.
Побутна вратата и я отвори. Нищо не наруши царящата тишина. Дори стъпките му, докато пресичаше вътрешния двор, настлан с излъскани от стъпки и дъждове каменни плочи, нямаха никакво ехо. Увенчан с арка вход водеше към тясна, стръмна стълба. На горната площадка се виждаше тъмна, тежка врата с гвоздеи. Тя беше затворена. Последната порта. Корсо смигна саркастично в празното пространство, на себе си, оголвайки хищно зъби. Беше едновременно неволен автор и обект на шегата си или може би на грешката си. Грешка, внимателно планирана от безскрупулен човек, изпълнена с измами, илюзорни покани за участие, които го водеха до определени изводи, само за да ги отхвърли веднага след това. В крайна сметка изводите му се потвърждаваха от самия текст, като че ли ставаше дума за някакъв проклет роман, но не беше така. А и да беше, какво от това? Последното нещо, което видя в излъсканата метална табела, прикована на вратата, беше собственото си, съвсем истинско лице — изкривен образ, който се сливаше с написаното на табелата име. Отзад оставаше светлината — под сводестия таван над стълбите, който водеше надолу към двора и улицата. Това беше последната спирка от странното му пътуване, преди да премине от другата страна на сянката.
Корсо позвъни. Един, два, три пъти. Никакъв отговор. Месинговото копче бе като мъртво — колкото и да го натискаше, вътре не се разнасяше никакъв звук. Напипа в джоба си смачкания пакет с последната цигара. Пак се отказа да я запали. Позвъни четвърти път, после пети. Сви ръката си в юмрук и почука силно, два пъти. Едва тогава вратата се отвори. Не със зловещо скърцане, а безшумно, плавно, на смазани панти. Без всякакви драматични ефекти, съвсем спокойно, на прага застана Варо Борха.
* * *
— Здрасти, Корсо.
Борха не изглеждаше учуден, че го вижда. Плешивото му теме беше оросено с капки пот. Беше и небръснат. Жилетката му беше разкопчана, ръкавите — запретнати. Имаше уморен вид, с тъмни кръгове под очите, като след прекарана безсънна нощ. Затова пък очите му грееха с трескав блясък. Не попита Корсо какво търси тук по това време, и почти не обърна внимание на книгата, която той стискаше под мишница. Стоеше неподвижно на прага, като че ли Корсо беше прекъснал някаква негова важна работа, или може би сън, и той само чакаше отново да се върне към заниманието си.
Това беше престъпникът. Корсо го осъзна, виждайки как собствената му глупост добива плът и кръв пред очите му. Разбира се. Варо Борха — милионер, книготърговец от международна величина, прочут колекционер — и методичен убиец. Корсо се зае да изучава лицето на човека пред себе си с почти научно любопитство. Сега вече се опитваше да определи чертите, белезите, на които трябваше да обърне внимание много по-рано. Пропуснати улики, проблясъци на лудост, на мрак и ужас в тези обикновени, малко вулгарни черти. Но не виждаше нищо подобно. Само някакво трескаво, унесено изражение, лишено от всякаква страст или любопитство — обсебено от образи, безкрайно отдалечени от човека, застанал пред него на стълбите. При това Корсо държеше в ръце проклетата книга. Нали тъкмо той, Варо Борха, обсебен от сянката на същата тази книга, беше вървял по стъпките на Корсо като змия, въплъщение на злото, той беше убил Виктор Фаргаш и баронеса Унгерн. Искал е не само да събере на едно място двадесет и седемте гравюри, за да комбинира деветте истински, но и да унищожи всички следи, да бъде сигурен, че никой друг няма да реши гатанката, зададена от печатаря Торча. В целия сценарий Корсо бе просто оръдие, предназначено да потвърди правотата на хипотезата — че истинската книга е разпределена в трите съществуващи копия. Той беше предвиден и за жертва на всякакви сблъсъци, в които би могла да се намеси полицията. Сега, отдавайки дължимото на собствените си инстинкти, Корсо си припомни как се бе почувствал, докато разглеждаше фреската на тавана в Кинта да Соледаде. Жертвоприношението на Авраам — но без възможност за подмяна на жертвата в последния момент. Жертвата беше самият той. Разбира се, Варо Борха е бил търговецът, който е посещавал Виктор Фаргаш на всеки шест месеца, за да сключи с него поредната сделка. През онзи ден, докато Корсо беше в дома на Фаргаш, Варо Борха е бил в Синтра — оформял е последните детайли на плана си и е изчаквал окончателното потвърждение на предположението си, че са необходими трите съществуващи екземпляра, за да бъде намерен отговорът на гатанката на Торча. Недописаната от Фаргаш разписка е била предназначена за него. Затова Корсо не можа да се свърже с Борха, когато телефонира в Толедо. По-късно същата вечер, преди сам да тръгне за последната си среща с Фаргаш, Борха се бе обадил на Корсо в хотела, преструвайки се, че води международен разговор. Корсо не само бе потвърдил предположенията на Борха, но му беше дал и ключа към загадката, подписвайки по този начин смъртните присъди на Фаргаш и баронесата. С горчива увереност Корсо виждаше как всички части от пъзела постепенно отиват на местата си. Ако изключим фалшивите улики, водещи към клуба Дюма, оставаше единствено Варо Борха като обяснение на всяко необяснимо събитие в онази, другата, сатанинската част на сюжета. Направо да се скъсаш от смях. Ако, разбира се, можеше да се намери нещо смешно в цялата история.