— Не докосвайте нищо — разнесе се гласът на Варо Борха. Борха стоеше до кръга и прелистваше своя екземпляр на „Деветте порти“. Беше напълно погълнат от заниманието си. Като че ли не виждаше страниците пред себе си, а нещо отвъд тях, нещо, което се намираше в оградения с кръг квадрат на пода, и даже още по-далеч — в земните дълбини.
Корсо го гледаше, сякаш го виждаше за първи път. Той се изправи бавно. Движението му накара пламъците на свещите да затрептят.
— Няма никакво значение дали ще докосна нещо или не — каза той, сочейки към книгите и документите, разпилени по пода. — След всичко, което сте направил.
— Вие нищо не разбирате, Корсо. Мислите, че разбирате, но не е така. Вие сте глупав и несведущ човек, от хората, които вярват в произволния хаос и отказват да приемат съществуването на някакъв скрит порядък.
— Не говорете глупости. Вие сте унищожил всичко, а нямате право. Никой няма такова право.
— Грешите. Като начало, тези книги са си мои. И, което е още по-важно, тяхното предназначение е да бъдат употребявани. Те имаха практическа, а не художествена или естетическа стойност. Когато тръгнеш по пътя, трябва да си сигурен, че никой друг няма да те последва. Тези книги изпълниха предназначението си.
— Проклет луд! Вие ме лъжехте от самото начало.
Борха вече не го чуваше. Той стоеше неподвижно, с последния екземпляр на „Деветте порти“ в ръце, и разглеждаше гравюра номер I.
— Аз да съм ви лъгал? — той не откъсваше очи от книгата, докато говореше, което подчертаваше явното му презрение към Корсо. — Оказвате си прекалено висока чест. Наех ви, без да ви уведомявам за съображенията и намеренията си. Прислужниците не участват в решенията на тези, които са ги наели. Вие трябваше да откраднете за мен това, което ми беше необходимо, като същевременно понесете техническите последици от някои неизбежни действия. Предполагам, че както си говорим тук, полицията в Португалия и Франция е вече по петите ви.
— Ами вие?
— Аз съм далеч от всичко това, в пълна безопасност. Скоро нищо вече няма да има значение.
После, за ужас на Корсо, той откъсна страницата с гравюрата от „Деветте порти“.
— Какво правите?
Варо Борха спокойно продължаваше да къса още страници.
— Изгарям мостовете зад себе си и тръгвам към непознати земи. — Той откъсна една по една и деветте гравюри от книгата. После ги огледа внимателно. — Жалко, че няма да можете да ме последвате там, където отивам. Както е казано в надписа на четвъртата гравюра, съдбата не е една и съща за всички.
— Къде си въобразявате, че отивате?
Борха хвърли обезобразената книга на пода, при останалите. Взираше се в деветте гравюри и в кръга, сякаш проверяваше съответствията между тях.
— Да се срещна с някого — гласеше загадъчният му отговор. — Да открия камъка, отхвърлен от Великия архитект на вселената, философския камък, основата на философията. Камъкът на властта. Дяволът обича метаморфозите, Корсо. От черното куче на Фауст до падналия ангел на светлината, който се опитал да изкуши Свети Антоний. Но глупостта го отегчава ужасно, а освен това мрази еднообразието... Ако имах необходимото време и желание, бих ви предложил да разгледате някои от книгите, които са тук, в краката ви. В някои от тях се споменава едно древно предание, съгласно което появата на Антихриста се очаква да бъде на Иберийския полуостров, в град, където съществуват редом три култури, на бреговете на река, дълбока като рана от брадва, река Тахо.
— Това ли се опитвате да осъществите?
— Това ще успея да направя, при това всеки момент. Брат Торча ми показа пътя: Tenebris Lux.
Борха се наведе над кръга на пода, и се зае да поставя там някои от гравюрите и да маха други, хвърляйки ги встрани, смачкани или разкъсани. Свещите осветяваха лицето му отдолу, така че той приличаше на призрак, с две тъмни петна вместо очи.
— Дано този път съвпадне — мърмореше Борха под нос. Устата му приличаше на тънка тъмна линия. — Старите магистри на черното изкуство, които научили печатаря Торча на най-ужасните и същевременно най-важни мистерии, познавали пътя, който води към царството на мрака. „Животното, захапало собствената си опашка, опасва това място“. Разбирате ли? Така наречения „ourobouros“ на гръцките алхимици, змията на титулната страница, магическият кръг, източникът на всяка мъдрост, кръгът, в който е вписано всичко.
— Искам си парите.