— Колекционираше ли и други оригинални ръкописи?
— Доколкото ми е известно, никога не е притежавал друг.
— Споменавал ли е някога, че има намерение да го продава?
— Не. За първи път чувам такова нещо. Кой е купувачът?
— Търговец на редки издания, мой клиент. Ще извади ръкописа на пазара веднага след като получа сертификат от експерт.
Лиана Тайлефер реши да дари Корсо с малко повече внимание. Рейтингът му скочи още нагоре. Той свали очилата си и започна да ги трие със смачкана носна кърпа. Без тях изглеждаше по-безпомощен — и много добре го съзнаваше. Като започваше да примигва като късоглед заек, всички около него изпитваха непреодолимото желание да му помогнат да пресече улицата.
— Това ли ви е работата? — попита тя. — Да търсите доказателства за автентичност на ръкописи?
Той кимна неуверено. Очертанията на вдовицата бяха леко размазани, но му се стори, че тя е по-близо до него.
— Понякога. Издирвам и редки издания, отпечатъци, такива неща. За това ми плащат.
— Колко?
— Зависи. — Той отново си сложи очилата и образът ѝ дойде на фокус. — Понякога много, понякога не чак толкова. Пазарът е нестабилен.
— Вие сте един вид детектив, така ли? — каза тя развеселено. — Книжен детектив.
— Да, предполагам, че може да се каже и така.
— И вашият клиент ви е възложил да се срещнете с мен...
— Точно така — сега можеше да си позволи да изглежда по-уверен в себе си. Почука по ръкописа с кокалчетата на пръстите си. — В крайна сметка, това нещо е излязло оттук. От вашия дом.
Тя кимна бавно, без да откъсва поглед от папката. Като че ли премисляше нещо.
— Странно — каза тя. — Не мога да си представя, че Енрике е продал ръкописа на Дюма. Въпреки че през последните дни се държеше странно... Как, казахте, беше името на новия собственик?
— Не съм ви казвал името му.
Тя го огледа отгоре до долу изненадано, но спокойно. Явно не беше свикнала да чака повече от три секунди да бъде изпълнено желанието ѝ — от който и да било мъж.
— Ами кажете го тогава.
Корсо изчака малко — толкова, колкото да накара кървавочервените нокти на Лиана Тайлефер да забарабанят нервно по облегалката на канапето.
— Казва се Ла Понте — каза той най-сетне. Това беше един от триковете му — правеше малки отстъпки, но караше противника да се почувства победител. — Познавате ли го?
— Разбира се. Той беше основният доставчик на съпруга ми — тя се смръщи. — Непрекъснато му мъкнеше тези идиотски романи в подлистници. Надявам се, че има документ за продажбата. Ще го помоля да ми прати копие.
Корсо кимна неопределено и се приведе към нея.
— Да разбирам ли, че съпругът ви е бил голям почитател на Александър Дюма?
— На Дюма ли? — Лиана Тайлефер се усмихна. Беше отметнала назад косата си и сега очите ѝ светеха с присмехулен блясък. — Елате с мен.
Тя се изправи, без да бърза, и започна да приглажда полата си, оглеждайки се, като че ли бе забравила защо е станала. Беше много по-висока от Корсо, въпреки че не носеше високи токове. Отведе го в съседния кабинет. Докато вървеше зад нея, той забеляза широкия ѝ гръб на плувкиня и много тънката талия. Трябва да беше към трийсетгодишна. Сигурно с времето щеше да се превърне в някоя от онези северни матрони с необозрим ханш, предназначени да раждат разни руси Ериковци и Зигфридовци.
— Де да беше само Дюма — тя показа с ръка стените на кабинета. — Вижте.
Корсо видя. Стените бяха покрити до тавана с рафтове, огъващи се под тежестта на тежки томове. Професионалният инстинкт накара сърцето му да трепне. Направи няколко крачки към рафтовете и нагласи отново очилата си. „Графиня дьо Шарни“. Александър Дюма-баща, осем тома, поредица „Илюстровани романи“, издател Висенте Бласко Ибанес. „Двете Диани“, А. Дюма, три тома. „Мускетарите“, Дюма, издание на Мигел Гуихаро, гравюри от Ортега, четири тома. „Граф Монте Кристо“, А. Дюма, четири дома, издание на Хуан Рос, гравюри на А. Хил. Четиридесет тома от „Рокамбол“ на Понсон дю Терай. Пълното издание на романите за кавалера Пардайан от Мишел Зевако (Об. бел. - 12). Още Дюма, девет тома на Виктор Юго и още толкова на Пол Февал (Об. бел. - 13), както и едно луксозно издание на „Гърбавия“, подвързано в червен марокен с позлата. Дикенсовите „Записки на клуба „Пикуик“, преведени на испански от Бенито Перес Галдос, до няколко тома на Барбе д’Орвийи (Об. бел. - 14) и „Парижките потайности“ на Йожен Сю (Об. бел. - 15). И пак Дюма —„Четиридесет и петимата“, „Колието на кралицата“, и „Корсиканска вендета“ от Мериме (Об. бел. - 16). Петнадесет тома на Сабатини (Об. бел. - 17), няколко на Ортега и Фриас, Конан Дойл, Мануел Фернандес и Гонзалес, Майн Рид, Патрисио де ла Ескосура (Об. бел. - 18)...