— Смелост, Корсо — настоя с кисел и неприятен глас търговецът. — Нямаш нищо за губене... постави думите пред огледалото.
Действително, на пода близо до Корсо, сред разтопения восък от гаснещите свещи, имаше огледало. Беше сребърно, старо, на петна, с барокови орнаменти по дръжката. Лежеше със стъклото нагоре, и Корсо видя в него образа си — дребен и изкривен, сякаш се виждаше в другия край на тунел, осветен от червеникава светлина. Образът и неговият двойник, героят и безкрайната му умора, Бонапарт, прикован на остров Света Елена. „Нямаш нищо за губене“, беше казал Борха. Студен, пуст свят, в който тук-там самотните скелети на гренадирите от Ватерло продължаваха да стоят на пост по тъмните, забравени пътища. Видя се, застанал пред последната порта, с ключ в ръката като отшелника от втората гравюра, а буквата „Тет“ се виеше над рамото му като змия.
Тогава стъпи върху огледалото и го счупи с тока на обувката си. Трошеше го бавно, без ярост. Огледалото стана на късчета и всяко късче отрази образа на Корсо в онзи тунел с червеникавата светлина, умножавайки го до безкрайност — безброй негови подобия, прекалено дребни и незначителни, за да го интересуват.
— Черно е училището на нощта — чу той думите на Борха. Търговецът продължаваше да коленичи в центъра на кръга, с гръб към Корсо, оставил го на съдбата му. Корсо се наведе над една от свещите и постави ъгълчето на гравюра номер едно с написаните обратно думи на гърба ѝ, над пламъка. После загледа как кулите на замъка, конят и конникът, препоръчващ мълчание, изгарят между пръстите му. Накрая пусна остатъка от листа, който след миг се превърна в пепел и затрептя в нагорещения от свещите въздух. После пристъпи, влезе в кръга и застана срещу Борха.
— Искам си парите. Веднага.
Потънал още по-дълбоко в мрака, Борха не му обърна никакво внимание. Внезапно разтревожен, сякаш му се бе сторило, че разположението на предметите по пода не е правилно, той се наведе и започна да оправя някои от тях. После, след кратко колебание, започна да мърмори нещо, което приличаше на зловеща молитва:
— Адмай, Адай, Елой, Агла...
Корсо го сграбчи за рамото и го разтърси. Борха не прояви никакво вълнение, нито пък страх. Не се опита и да се защити. Продължи да нарежда, като че беше в транс, като мъченик, откъснал се от мисълта за рева на лъвовете или меча на палача.
— За последен път ти казвам, дай ми парите!
Нямаше никакъв смисъл. Корсо се взираше в празните очи на Борха, които гледаха през него — тъмни кладенци, достигащи до бездните в царството на сенките.
— Зател, Гебел, Елими...
Той призоваваше дяволи — Корсо направо не можеше да повярва. Застанал в кръга, не съзнавайки нищо, нито присъствието на Корсо, нито заплахите му, този човек призоваваше поименно дяволите.
— Гамаел, Билет...
Борха спря едва когато Корсо го удари за първи път — удари го с опакото на ръката така, че главата му се отметна настрани. Очите му се обърнаха нагоре и се вторачиха в някаква точка в пространството.
— Закел, Астарот...
Когато Корсо го удари втори път, по брадичката му вече се стичаше тънка струйка кръв. Ловецът на книги отдръпна с отвращение ръката си, изцапана с червено. Имаше чувството, че е ударил нещо влажно и хлъзгаво. Пое си няколко пъти дъх и преброи до десет, преди да стисне зъби и юмруци и да удари Борха още веднъж. Кръвта рукна по-силно от изкривената уста на търговеца. Той продължаваше да мърмори. На подутите му устни беше изписана налудничава, смущаваща усмивка. Корсо го хвана за яката и го изтласка грубо извън кръга, после го удари отново. Едва тогава Борха изрева като животно от ужас и болка, и започна да се бори в неочакван пристъп на енергия, за да влезе обратно в кръга. Три пъти Корсо го изблъсква навън, и три пъти Борха се връщаше упорито в кръга. Всички знаци и букви в печата на Сатурн бяха вече изцапани с кръв.
— Sic dedo me...[57]
Нещо не беше наред. На треперливата светлина на свещите Корсо го видя как се поколеба, учуден, и отново провери как са подредени предметите в магическия кръг. Във водния часовник изтичаха последните капки. Борха нямаше много време. Повтори последните три думи по-натъртено, докосвайки три от деветте квадратчета.
— Sic dedo mе...
С метален вкус в устата, Корсо се огледа отчаяно, бършейки изцапаната си с кръв ръка в палтото. Все повече свещи гаснеха със съскане. Димни спирали се издигаха от обгорелите фитили в червеникавия мрак. „Като змии“, помисли Корсо с горчивина. Отиде до бюрото, което бе избутано заедно с останалите мебели в един ъгъл, и започна да рови из чекмеджетата. Пари нямаше. Нямаше дори чекова книжка. Нищо.