— Много впечатляващо — отбеляза Корсо. — Колко тома има тук?
— Не знам. Някъде към две хиляди. Повечето са първи издания на романи, излизали в подлистници, или самите подвързани подлистници. Някои са илюстровани издания. Съпругът ми беше страстен колекционер, беше готов да плаща, без да се пазари.
— Истински ентусиаст, доколкото разбирам.
— Ентусиаст ли? — усмивката на Лиана Тайлефер беше неопределима. — То си беше истинска страст.
— Мислех, че гастрономията...
— Готварските книги бяха просто начин да си осигури необходимите средства. Енрике сякаш беше благословен от цар Мидас: попаднеше ли в ръцете му, и най-евтината книжка с рецепти се превръщаше в бестселър. Но това беше истинската му любов. Обичаше да се затваря тук и да прелиства старите романи. Често са били печатани на нискокачествена хартия и той беше вманиачен на тема съхраняването им. Виждате ли термометъра и влагомера? Можеше да цитира наизуст цели страници от любимите си книги. Дори понякога употребяваше старомодни възклицания като „богове“, „триста дяволи“ — такива неща. През последните месеци от живота си беше започнал да пише.
— Исторически роман?
— С продължения. Спазваше всички клишета на жанра, разбира се — тя се отправи към един рафт и извади тежък ръкопис с ръчно подвързани страници. Почеркът беше едър и закръглен. — Какво ще кажете за заглавието?
— „Ръката на мъртвеца, или пажът на Ана Австрийска“ — прочете Корсо на глас. — Е, разбира се... — той прекара пръст по веждите си, търсейки подходящата дума, — звучи достойно за жанра.
— И тъпо — добави вдовицата, прибирайки обратно ръкописа. — Прелива от анахронизми. Уверявам ви, че е пълна идиотщина. Можете да ми вярвате, знам за какво говоря. В края на всеки работен ден ми четеше написаното, страница по страница, от началото до края. — Тя потупа с горчивина по изписаното с главни букви заглавие. — Господи, колко искрено мразех тази глупава кралица и пажа ѝ!
— Съпругът ви имаше ли намерение да го публикува?
— Да, разбира се. Под псевдоним. Сигурно щеше да измисли нещо от рода на Тристан дьо Лонгвил или Пауло Фиорентини. Би било в негов стил.
— А самообесването в негов стил ли беше?
Лиана Тайлефер гледаше втренчено в покритите с книги стени и не казваше нищо. Неудобно, дори малко насилено мълчание, каза си Корсо. Изглеждаше потънала в мислите си, като актриса, която прави пауза, преди да продължи репликата си по най-убедителния начин.
— Никога няма да разбера какво се е случило — отвърна тя накрая, възвърнала абсолютното си хладнокръвие. — През последната седмица беше мрачен и подтиснат. Почти не излизаше от този кабинет. После, един следобед, излезе и тръшна вратата след себе си. Върна се в малките часове. Бях си легнала и чух как хлопна входната врата. Сутринта ме събудиха писъците на прислужницата. Енрике се беше обесил на лампата.
Сега тя гледаше право в Корсо, за да проследи въздействието от думите си. Той си каза, че тя не изглежда особено разстроена, и си припомни снимката с прасето и престилката. Видя, че тя дори премигна веднъж, като че ли да спре някоя сълза, но очите ѝ бяха съвсем сухи. Това, разбира се, не означаваше нищо. В продължение на векове жените са се учили да овладяват чувствата си, защото емоциите се отразяват зле на грима. А гримът на Лиана Тайлефер — само леки сенки, колкото да подчертаят очите — беше съвършен.
— Остави ли предсмъртно писмо? — попита Корсо. — Самоубийците обикновено постъпват така.
— Явно е решил да си спести усилието. Никакви обяснения, нито дума. Нищо. Заради егоизма му ми се наложи да отговарям на куп въпроси, които ми поставяха инспекторът и още няколко полицаи. Беше много неприятно, уверявам ви.
— Разбирам.
— Сигурна съм, че е така.
Лиана Тайлефер подчертаваше с държанието си, че счита срещата им за приключена. Изпрати го до външната врата и протегна ръка да се сбогуват. Стиснал папката под мишница, с торба, преметната през рамото, Корсо се ръкува с нея и усети колко силно стискат пръстите ѝ. В себе си ѝ даде добра оценка за представлението. Не се държа като Веселата вдовица, нито пък като разбита от скръб, нямаше поведение в духа на „Радвам се, че се отървах от този идиот“, „Най-сетне свободна“ и „Можеш да излезеш от гардероба, скъпи“. Тъй или иначе, и да имаше някой в гардероба, това не бе работа на Корсо. Не му беше работа да се занимава и със самоубийството на Тайлефер, колкото и странно да беше — а то бе много странно, триста дяволи, като вземем предвид и цялата история с пажа на кралицата и изчезналия ръкопис. Но нито ръкописа, нито красивата вдовица влизаха в неговата сфера на дейност. Засега.