Той се вгледа в нея. „Ще ми се да знам кой те чука“, мина му през ума, изпълнен с все същото хладно любопитство. Набързо нахвърли в ума си образ на щастливеца: красив, зрял, богат, изискан. Беше почти сто процента сигурен, че трябва да е някой приятел на покойния съпруг. Зачуди се дали самоубийството на издателя няма нещо общо с това, после отвратено си заповяда да спре. От професията или от нещо друго, но понякога наистина започваше да мисли като полицай. Той потръпна. Кой може да знае какви дълбини от зло или глупост крие човешката душа?
— Трябва да ви благодаря, че ми отделихте толкова време — каза той, подбирайки най-трогателната усмивка от репертоара си — тази, от която заприличваше на дружелюбен заек.
Въздействието на усмивката беше равно на нула. Тя гледаше ръкописа.
— Няма защо да ми благодарите. Естествено е да искам да узная как ще приключи всичко това.
— Ще ви държа в течение... О, и още нещо. Имате ли намерение да поддържате колекцията на покойния, или смятате да я продадете?
Тя го погледна объркано. Корсо знаеше от опит, че когато някой колекционер на книги умре, книгите в повечето случаи излизат през външната врата подир ковчега за не повече от двайсет и четири часа. Дори беше учуден, че досега тук не се бе появил някой от хищните му колеги. В крайна сметка, самата Лиана Тайлефер бе признала, че не споделя литературните вкусове на покойния си съпруг.
— Истината е, че досега нямах време да помисля... Искате да кажете, че бихте проявили интерес към тези стари романи?
— Не е изключено.
Тя се поколеба. Може би няколко секунди повече от необходимото.
— Беше толкова внезапно — каза накрая с благовидна въздишка. — Може би ще мога да реша след няколко дни.
Корсо постави ръка на перилото и заслиза по стълбите. Първоначално слизаше много бавно. Изпитваше странно чувство — като че ли беше забравил нещо, но не можеше да си спомни какво. Но беше сигурен, че не е забравил нищо. Когато стигна до първата площадка, вдигна глава и видя, че Лиана Тайлефер стои още на вратата и го гледа. Стори му се, че изражението ѝ е едновременно любопитно и тревожно.
Корсо продължи да слиза и очите му се плъзнаха бавно, като в забавен каданс, по тялото ѝ. Вече не можеше да види въпросителния поглед на леденосините очи; вместо това виждаше гърдите, бедрата, и накрая стегнатите бели крака — малко раздалечени, като храмови колони, и много предизвикателни.
* * *
Все още беше като замаян, когато пресече фоайето и излезе на улицата. Веднага можеше да се сети за поне пет въпроса, на които нямаше задоволителен отговор и изпита нужда да ги подреди по значимост. Спря на бордюра, точно срещу оградата на парка „Ел Ретиро“, и хвърли небрежно поглед наляво, търсейки такси. На няколко метра от него бе паркиран огромен „Ягуар“. Шофьорът беше в много тъмносива, почти черна униформа. Беше се облегнал на капака и четеше вестник. Тъкмо в този миг човекът вдигна очи от вестника и очите му срещнаха погледа на Корсо. Всичко продължи само секунда, после шофьорът отново сведе глава към вестника си. Беше мургав, с мустаци, а едната му буза беше пресечена от бял белег. Корсо си каза, че човекът му се струва някак познат: със сигурност му напомняше на някого. Дали не беше същият висок мъж, който измести дебеланата от ротативката в бара на Макарова? Но имаше още нещо. Това лице будеше някакъв друг, много далечен спомен. Преди Корсо да успее да се съсредоточи върху тази мисъл, наблизо спря празно такси. Някакъв мъж, облечен в лоден, с куфарче в ръка, махаше от другата страна на улицата, но шофьорът на таксито гледаше към Корсо. Корсо се възползва незабавно и бързо слезе от тротоара, за да измъкне таксито изпод носа на другия.
Помоли шофьора да намали радиото, после се отпусна на задната седалка. Гледаше оживлението по улиците, но не го възприемаше. Винаги се наслаждаваше на приятното спокойствие, което го обземаше, когато се качеше на такси. Това бе случаят, когато бе най-близо до примирие със заобикалящия го свят: всичко, което се намираше отвъд прозореца на таксито, губеше значение, докато траеше пътуването. Той облегна глава на седалката и започна да се наслаждава на гледката.
А беше време да се мисли за сериозни неща. Като „Книгата на деветте порти“ и пътуването до Португалия например — първият етап от задачата му. Но Корсо не можеше да се съсредоточи. Срещата с вдовицата на Енрике Тайлефер повдигна много въпроси и остави у него странно чувство на объркване. Имаше нещо, което все още не можеше да определи — както когато гледаш пейзаж от неподходящ ъгъл. Имаше и нещо друго — след няколко спирания на светофари осъзна, че шофьорът на ягуара не му излиза от главата. Това го раздразни. Сигурен беше, че не го е виждал преди онази вечер в бара на Макарова. Но споменът напираше противно на всякакъв здрав разум. „Познавам те от някъде, мислеше Корсо. Сигурен съм, че те познавам. Веднъж, много отдавна, съм се сблъсквал с някой, който приличаше досущ на теб. Знам, че си там някъде. В тъмната част на съзнанието ми.“