* * *
Грушѝ не се виждаше никакъв, но това вече нямаше значение. Прусаците на Бюло отстъпваха от възвишенията при параклиса „Сен Ламбер“, леката кавалерия на Сюмон и Сюберви ги преследваше по петите. Нямаше никакви проблеми и по левия фланг — червените формации на шотландската пехота бяха атакувани и капитулираха пред атаката на френските кирасири. В центъра дивизията на Жером най-сетне завзе Югумон. А на север от Мон Сен Жан сините униформи на добрата Стара Гвардия се събираха бавно, но неотклонно, докато Уелингтън за радост се оттегляше в безредие към селцето Ватерло.
Лукас Корсо огледа бойното поле. Решаваща беше позицията на Ней, разбира се. Най-храбрият сред храбрите. Беше го поставил в челото на атаката, заедно с дивизиите на Ерлон и Жером, или по-скоро с това, което остана от тях, и им нареди да напредват по пътя към Брюксел. Когато се сблъскаха с англичаните, Корсо се приведе напред и затаи дъх. Беше сигурен в последиците от решението си — за няколко секунди бе решил съдбата на двадесет и две хиляди души. Наслаждавайки се на това чувство, той заоглежда с любов стегнатите сини и червени редици, бледата зеленина на гората при Соан, тъмните хълмове. Господи, каква прекрасна битка!
Ударът ги свари неподготвени, горките нещастници. Корпусът на Ерлон стана на пух и прах, като къщичката на трите прасенца, но редиците, командвани от Ней и Жером, не се разкъсаха. Старата гвардия атакуваше и помиташе всичко по пътя си. Английските части изчезваха една подир друга от картата. Уелингтън нямаше друг избор и бе принуден да отстъпи, а Корсо прати резервите от френската кавалерия да блокират отстъплението му към Брюксел. После, бавно и уверено, нанесе последния удар. Хванал Ней между палеца и показалеца си, той го пренесе с три квадрата напред. Спря, за да сравни силите, използвайки таблиците — съотношението французи срещу англичани беше осем към три. Уелингтън беше свършен. Но имаше още някакъв минимален шанс. Корсо хвърли поглед към таблицата и установи, че му трябва само една тройка. Прободе го лека тревога, когато хвърли зара, за да прецени каква беше ролята на шанса. Дори при практически спечелена битка само големи ентусиасти си позволяваха да губят Ней. Накрая изчисли фактор петица. Захили се широко и потупа приятелски синята фигурка, която представляваше Наполеон. „Знам как се чувстващ, приятелче.“ Уелингтън и останалите му пет хиляди нещастници бяха или мъртви, или пленени. Императорът току-що бе спечелил битката при Ватерло. „Allons enfants de la Patrie!“[4] Учебниците по история можеха да вървят по дяволите.
Той се прозя. На масата, до таблото, което представляваше бойното поле в мащаб 1:5000, между справочници, таблици, чаша кафе и пепелник, пълен с фасове, ръчният му часовник показваше три часа сутринта. Отстрани, на барчето, от червения етикет с цвета на ловджийския му сюртук, Джони Уокър намигваше лукаво, крачейки напред. „Розовобузест нехранимайко“, каза си Корсо. Но Уокър явно не му пукаше ни най-малко, че току-що няколко хиляди негови сънародници бяха ритнали камбаната във Фландрия.
Корсо обърна гръб на англичанина и насочи вниманието си към една неразпечатана бутилка „Болс“, която стоеше на рафта между „Спомени от Света Елена“ в два тома и френско издание на „Червено и черно“. Корсо взе „Червено и черно“ и бутилката и ги постави на масата. Разпечата джина, докато прелистваше небрежно Стендал, и си сипа една чаша.
...„Изповедите“ на Русо бяха единствената книга, чрез която въображението му си представяше света. Събраните рапорти от походите на великата армия и „Спомените от Света Елена“ допълваха неговата библия. Би умрял за някоя от тези три книги. Никога не повярва на някоя друга.
Корсо стоеше прав, отпиваше от джина и разтягаше изтръпналите си крайници. Хвърли последен поглед на бойното поле, където последните отзвуци от сражението замираха след клането. Изпи чашата до дъно, чувствайки се като пияно божество, което си играе с живота на истински хора, като че ли са малки оловни войници. Представи си как лорд Артър Уелсли, херцог Уелингтън, предава сабята си на маршал Ней. Телата на мъртви млади войници се търкаляха в калта, наоколо препускаха коне без ездачи, един офицер от шотландския полк на Сивите умираше, притиснат под разбит топ, стиснал в окървавените си пръсти златен медальон, в който имаше портрет на жена и къдрица руса коса. От другата страна, в страната на сенките, където Корсо постепенно потъваше, се чуваше как замира последният валс. Малката балерина го наблюдаваше от шкафа, а пламъкът от камината се отразяваше в звездата на челото ѝ. Тя беше готова да падне в прегръдките на дяволчето от табакерата. Или на собственика на магазинчето на ъгъла.