Ватерло. Костите на неговия прапрадядо, гренадира, можеха да почиват в мир. Представяше си го в една от сините части, разположени по кафявата лента на брюкселския път. Лицето му беше почерняло от сажди, мустаците му — опърлени от барутните експлозии. Старият гренадир вървеше, пресипнал и трескав от три дни атаки „на нож“. Имаше отсъстващо изражение — Корсо си представяше, че така гледат всички мъже на война. Изтощен, той издигна на байонета мечия си калпак, изпъстрен с дупки от куршуми — както направиха и останалите. Да живее императорът. Самотният, нисичък, набит призрак на Наполеон беше отмъстен. Нека почива в мир. Хип, хип, ура.
Корсо си сипа още една чаша „Болс“ и, застанал срещу провесената на стената сабя, пи тост в чест на духа на гренадира Жан-Пакс Корсо, роден 1770, починал 1851 година, кавалер на Ордена на Почетния легион, кавалер на ордена „Света Елена“, убеден бонапартист до последния си дъх и френски консул в средиземноморския град, където един век по-късно се бе родил неговият праправнук. Усещайки вкуса на джина в устата си, Корсо започна да рецитира стиха, който беше единственото наследство, оставено му от прапрадядото, предавано от поколение на поколение в рода Корсо, чийто последен представител бе той, и който щеше да изчезне с него.
„Императорът, начело на войската,
отново ще тръгне на бой,
а аз, с оръжие в ръка, ще го последвам,
верен на обета свой.“
Той се подсмихваше, когато вдигна слушалката и набра номера на Ла Понте. В тишината на стаята се чуваше как плочата се върти върху грамофона. Стените бяха отрупани с книги; през тъмните стъкла на прозорците се виждаха блестящи от дъжда покриви. Гледката не беше кой знае каква, освен на залез през зимата, когато слънчевата светлина, процеждаща се през изсъхналия от парното отопление и улична мръсотия въздух, пламтеше в червено и охра, като плътна завеса, по която ближат огнени езици. Бюрото, компютърът и таблото, на което разиграваше битката при Ватерло, бяха обърнати с лице към прозореца, през който тази нощ се виждаше как плющи дъждът. По стените нямаше сувенири, снимки или картини. Само сабята на гренадира от старата гвардия в кожената си ножница с месингова украса. Посетителите винаги отбелязваха с почуда липсата на всякакви белези от личния му живот. Отсъстваха предметите, които хората инстинктивно съхраняват заради връзката им с миналото — нямаше нищо друго освен книгите и сабята. Също както спомените отсъстваха от дома му, така и светът, от който произхождаше Лукас Корсо, бе отдавна мъртъв. Нито един от хората, чиито лица го спохождаха понякога в сънищата, не би го познал, ако оживееше. И може би така беше по-добре. Така се чувстваше, сякаш никога не бе притежавал нищо, сякаш не бе оставил нищо в миналото си. Като че ли винаги е бил сам, винаги е зависил само от себе си, като че ли никога не се е нуждаел от нещо повече освен дрехите на гърба си — ерудит, философ на съвременната цивилизация, който също като древните носеше цялото си имущество в джобовете си. И все пак, малкото хора, които допускаше до себе си в часа на кървавочервените залези, докато седеше пред прозореца, заслепен от последните лъчи на слънцето, с помътени от джина очи, твърдят, че изразът на лицето му — на несръчен, безпомощен заек — бил искрен.
Отговори сънливият глас на Ла Понте.
— Току-що смазах Уелингтън — заяви Корсо.
След кратко, удивено мълчание Ла Понте отвърна, че го поздравява. Падало му се на коварния Албион с неговите пайове от бъбречета, гадните автомати за плащане на газта в мърлявите хотелски стаички, Киплинг (Об. бел. - 19), Балаклава, Трафалгар и Фолклендските острови (Об. бел. - 20). Освен това се осмелявал да напомни на Корсо — слушалката утихна, докато Ла Понте ровеше за часовника си — че часът е три след полунощ. След това измърмори нещо нечленоразделно — чуха се ясно само думите „дяволите да те вземат“ и „копеле“ — в тази последователност.
Корсо се закиска и затвори телефона. Веднъж се бе обадил на Ла Понте за негова сметка от един аукцион в Буенос Айрес, само за да му каже някакъв виц за една проститутка, която била толкова грозна, че умряла девствена. Ха, ха, много смешно. Ще те накарам да изядеш сметката за телефона, като се върнеш, идиот такъв. Спомняше си и един миг, преди много години, когато се беше събудил в прегръдките на Никон. Първото нещо което му дойде на ума, бе да се обади на Ла Понте и да му съобщи, че е намерил прекрасна жена и май се е влюбил истински. И сега, ако поискаше, можеше да затвори очи и да си представи как Никон се разбужда бавно, а дългите ѝ коси са разпилени по възглавницата. Описа я на Ла Понте по телефона, изпълнен с особена, непозната, неразбираема нежност, докато говореше, а тя го наблюдаваше мълчаливо. Знаеше, че от другата страна на линията — радвам се за теб, Корсо, време ти беше, приятелче — Ла Понте искрено споделя възторга, обзел го при събуждането, тържеството, щастието му. През онази сутрин обичаше Ла Понте толкова, колкото обичаше и нея. Или обратното.