Но това беше много отдавна. Корсо изгаси лампата. Навън продължаваше да вали. В спалнята запали една последна цигара. Седна на ръба на леглото и остана напълно неподвижен, заслушан да чуе в тишината някое далечно ехо от дишането ѝ. После протегна ръка, за да погали косите ѝ, които отдавна вече не се пилееха по възглавницата му! Никон бе единственото нещо в живота му, за което съжаляваше. Дъждът се беше усилил и капките по прозореца пречупваха слабата светлина отвън в дребни облясъци, поръсили чаршафите с петънца, черни пътечки, мънички сенки, движещи се без посока — като отломките на един живот.
Лукас.
Произнесе на глас името си, също както го казваше някога тя. Тя беше единствената, която го бе наричала така. Името беше символ на общия духовен дом, който бяха споделяли някога, а сега беше разрушен. Корсо се взираше в края на цигарата си, който припламваше с червеникава светлина в мрака. На времето беше убеден, че обича Никон истински. Защото беше красива и интелигентна, непогрешима като папска енциклика, изпълнена със страст като чернобелите фотографии, който правеше: на деца с широко отворени очи, старци, кучета с предано изражение. Обичаше да я наблюдава, когато се впускаше в защита на човешките свободи, подписваше петиции за освобождаването на арестувани интелектуалци, на подтискани етнически малцинства и тям подобни. Включително и за спасяване на тюлените. Веднъж дори успя да накара и него да подпише някаква петиция за тюлените.
Той стана бавно, за да не разбуди привидението, което спеше до него, и продължи да се ослушва, за да я чуе как диша. Понякога почти успяваше. „Ти си мъртъв като книгите си, Корсо. Никога не си обичал никого“. Това беше първият и последен случай, когато тя употреби презимето му. Първият и последен път, когато му отказа тялото си — преди да го изостави завинаги, за да търси детето, което той така и не пожела да имат.
Корсо отвори прозореца и почувства хладната влага на нощта, когато дъждът плисна в лицето му. Дръпна си за последен път и хвърли фаса в сенките — червена точица, която бързо потъна в мрака — траекторията на движението се прекъсна или просто не можеше да бъде проследена.
Тази нощ навсякъде валеше дъжд. Върху отпечатъците от стъпките на Никон. Над бойното поле при Ватерло, над прапрадядо Корсо и другарите му. Над черно-червения гроб на Жюлиен Сорел, гилотиниран заради убеждението си, че със смъртта на Бонапарт бронзовите паметници на славата се търкалят безутешни по старите бойни пътеки. Глупава заблуда. Лукас Корсо знаеше по-добре от всеки друг, че истинският, трезвомислещ войник винаги може да избере къде да се сражава и кой да му плаща, да бди над призраците от хартия и кожа, преглъщайки махмурлука от хиляди поражения.
Хора на думите и хора на делото
„— Онези, които са в гроба, не говорят!
— Говорят, когато Бог пожелае! — отвърна Лагардер.“
Пол Февал, „Гърбавият“
Токчетата на секретарката тропаха силно по полирания дървен под. Лукас Корсо я следваше по дългия коридор със светлокремави стени и индиректно осветление. Отнякъде се носеше тиха музика. Стигнаха до тежка дъбова врата. Тя му направи знак да почака за миг и той се подчини. После, когато секретарката отстъпи встрани с механична усмивка, Корсо влезе в кабинета. Варо Борха седеше във въртящ се стол, тапициран с черна кожа, между махагоново бюро, което сигурно тежеше към половин тон, и прозорец, от който се откриваше великолепен панорамен изглед към Толедо: старите жълтокафеникави покриви, готическата камбанария на катедралата, очертана на фона на яркосиньото небе, а зад нея тъмносивата грамада на двореца Алкасар.