— Седнете, Корсо. Как сте?
— Чудесно.
— Наложи се да почакате.
Думите не прозвучаха като извинение, а по-скоро като констатация. Корсо се намръщи.
— Не се безпокойте. Този път само някакви си четиридесет и пет минути.
Варо Борха дори не си направи труда да се усмихне. Корсо седна в креслото за посетители. Плотът на бюрото беше абсолютно празен, като изключим някакъв много модерен и сложен телефон с интерком. Лицето на книготърговеца се отразяваше в полираната повърхност, заедно с гледката зад прозореца като фон. Варо Борха беше около петдесетгодишен, плешив, с тен, придобит в солариум, и крайно почтен вид, който много лъжеше. Имаше пронизващи, неспокойни малки очички. Криеше обемистата си талия под тесни жилетки с пищни десени и сака, шити по поръчка. По някакъв начин бе придобил титлата маркиз, а пъстрото му минало включваше досие в полицията, скандал, свързан с измама, и четири години изгнание, в Бразилия и Парагвай, което благоразумно си беше наложил сам:
— Искам да ви покажа нещо.
Говореше рязко, почти грубо — беше култивирал умишлено този маниер у себе си. Корсо го наблюдаваше как се отправя към малък стъклен шкаф. Отключи го с мъничък ключ, окачен на златна верижка, която извади от джоба. Той нямаше магазини, като изключим запазения щанд на всички големи международни панаири, а каталогът му включваше само няколко дузини заглавия. Беше готов да върви по следата на някоя рядка книга до края на света, да воюва за нея, без да пести ударите под кръста, а после я продаваше, възползвайки се до съвършенство от изненадите на пазара. Плащаше постоянно на цяла армия колекционери, музейни куратори, гравьори, печатари и доставчици като Лукас Корсо.
— Какво ще кажете?
Корсо пое книгата така внимателно, сякаш беше новородено бебе. Беше стара, подвързана с кафява кожа с позлата, в отлично състояние.
— „Хипнеротомахията на Полифило“ от Колона — каза Корсо. — Успяхте да се доберете до нея значи.
— Преди три дни. Издадена е през 1545 година във Венеция. „In casa di figlivoli di Aldo“[5]. Сто и седемдесет дървогравюри. Мислите ли, че онзи швейцарец, за който споменахте, би проявил интерес?
— Предполагам. Нали няма липсващи страници?
— Разбира се, че не. Всички дървогравюри, с изключение на четири, са препечатани от изданието от 1499 година.
— Всъщност клиентът ми търси първо издание, но ще се опитам да го убедя, че и второто не е за изпускане. Преди пет години изтърва едно копие на търга в Монако.
— Е, имате опция за това.
— Дайте ми две седмици да се разбера с него.
— Бих предпочел директен контакт — Борха се захили като акула при вида на плувец. — Разбира се, вие пак ще си получите комисионата, при обичайния процент.
— Няма да стане. Швейцарецът е мой клиент.
Борха се усмихна саркастично.
— Нямате вяра никому, нали? Мога да си представя как сте пробвал майчиното си мляко, преди да засучете.
— А вие бихте продал и майчиното си мляко, или греша?
Борха загледа мрачно Корсо, който в този момент никак не приличаше на дружелюбен заек. По-скоро напомняше на вълк, оголил заплашително зъби.
— Знаете ли какво харесвам най-много у вас, Корсо? Непринудения начин, по който влизате в кожата на наемник, в сравнение с всички останали демагози и шарлатани. Напомняте ми онези жилави, гладни мъже, от които толкова се е боял Юлий Цезар... Спите ли добре?
— Като пън.
— Убеден съм, че лъжете. Залагам два готически ръкописа, че сте от хората, които дълго стоят, загледани в мрака... Да ви кажа ли нещо? Нямам вяра на кльощавите, нито пък на хора, преливащи от готовност и ентусиазъм. Ползвам само добре платени наемници, хора открити, лишени от корени. Вината се отнасям с подозрение към хора, обвързани с родина, семейство или някаква кауза. — Търговецът върна „Полифило“ обратно в шкафа и се засмя сухо и безрадостно. — Понякога се чудя възможно ли е човек като вас да има приятели. Имате ли приятели, Корсо?
— Вървете по дяволите — Корсо говореше с леден тон. Борха се захили бавно и преднамерено. Не изглеждаше ни най-малко обиден.
— Прав сте. Приятелските ви отношения не ме интересуват. Предпочитам да купя лоялността ви. Така е по-сигурно. Прав ли съм? Позната ми е професионалната гордост, която кара човек да изпълнява задълженията си, дори когато кралят, който му е възложил задачата, е избягал, битката е загубена и няма надежда за спасение.
Изразът на лицето му беше предизвикателен. Явно чакаше да види реакцията на Корсо. Но Корсо само направи нетърпелив жест и посочи часовника си.