— Можете да запишете останалото и да ми го пратите по пощата — каза той. — Не ми се плаща да се смея на шегичките ви.
Борха като че ли размисляше. После кимна, макар и все още с присмехулно изражение.
— Пак сте прав, Корсо. Да поговорим по работа... — той се озърна. — Помните ли „Трактата за изкуството на фехтовката“ от Астарлоа?
— Да. Много рядко издание от 1870 година. Намерих ви един екземпляр преди два месеца.
— Сега мой клиент търси „Академия на шпагата“ от същия автор. Може би ви е известен?
— Авторът или клиентът? Изразявате се така усукано, че нищо не ви се разбира.
Борха го изгледа враждебно.
— Не всички сме благословени с вашата ясна и точна проза, Корсо. Говорех за книгата.
— „Елзевир“ (Об. бел. - 21) от седемнадесети век, голям формат, с гравюри. Счита се за най-съвършения трактат по фехтовка. И за най-ценния.
— Купувачът е готов да плати каквато и да било цена.
— Тогава ще трябва да я намеря.
Борха се отпусна на стола си пред прозореца с панорамата на древния град. Кръстоса крака, видимо доволен от себе си, пъхнал палци в джобовете на жилетката. Бизнесът му явно процъфтяваше. Много малко от най-мощните му конкуренти в Европа можеха да си позволят такава гледка от офиса. Но Корсо не се впечатли. Хора като Борха зависеха от хора като него и много добре го съзнаваха.
Той нагласи изкривените си очила и се взря в книготърговеца.
— Какво ще правим с „Полифило“?
Борха се разкъсваше между неприязънта си към Корсо и алчността си. Хвърли поглед към шкафа, после към Корсо.
— Така да е — каза той накрая с половин уста. — Вие сключете сделката с швейцареца.
Корсо кимна, без да прояви някакво задоволство от тази малка победа. Не съществуваше никакъв швейцарец, но такива бяха изискванията на занаята. Никак нямаше да е трудно да намери купувач за такава книга.
— А сега да видим какво става с „Деветте порти“ — каза той. Лицето на търговеца се оживи.
— Да. Ще се заемете ли с тази работа?
Корсо тъкмо отгризваше счупения нокът на палеца си. След като се справи, го изплю върху безукорно чистия под.
— Нека предположим за момент, че вашето копие е фалшификат. И че едно от другите две е истинското — или че нито едно от трите не е автентично, че и трите са фалшификати.
Борха, раздразнен, се опитваше да види къде е паднал изплютият нокът. Накрая се отказа.
— Във всички подобни случаи — каза той, — ще изпълнявате много стриктно и внимателно моите инструкции.
— А какви са те?
— Всяко нещо с времето си.
— Не. Мисля, че е редно да ми дадете инструкциите сега. — Корсо забеляза, че търговецът се поколеба за секунда. Някъде, в някое ъгълче на мозъка му, там, където бе закодиран ловният му инстинкт, нещо му подсказваше, че не всичко е наред. Нещо го смущаваше — като фалшив тон на зле акордирано пиано.
— Ще решаваме на място, съобразно обстоятелствата — заяви Борха.
— Какво толкова има да решаваме? — Корсо почваше да се дразни. — Една от книгите се намира в частна колекция, а другата — в обществена фондация. Нито една от двете не се продава. Нещата стигат дотук. Тук свършват моята роля и вашата амбиция. Както вече казах, установявам коя е фалшификат и коя — не, свършвам си работата, вие ми плащате и толкова.
„Не е толкова просто“, говореше полуусмивката на търговеца.
— Зависи.
— Ето какво ме безпокой... Нещо сте наумил, нали?
Борха едва забележимо повдигна ръка, съзерцавайки отражението си в гладката повърхност на бюрото. После я отпусна бавно точно върху огледалния си образ. Корсо се загледа в едрата, космата ръка, със златен пръстен с печат на малкия пръст. Познаваше я добре. Беше а виждал да подписва чекове по несъществуващи сметки, да подчертава с жест абсолютни лъжи, да се ръкува с измамени контрагенти. Все още чуваше онзи дразнещ звук, който го предупреждаваше. Внезапно почувства странна умора. Не беше убеден, че иска да се заеме с тази работа.
— Не съм убеден, че искам да се заема с тази работа — каза той на глас.
Борха явно разбра, че Корсо говори сериозно, защото поведението му рязко се промени. Продължи да седи неподвижен, опрял брадичка в ръка, а светлината, която нахлуваше през прозореца, позлатяваше съвършения загар на плешивото му теме. Като че ли претегляше аргументите „за“ и „против“, без да престава да се взира в Корсо.
— Казвал ли съм ви някога защо започнах да търгувам с книги?
— Не. Освен това пет пари не давам за подбудите ви.
Борха се засмя театрално, за да покаже, че е готов да прояви великодушие и да понесе грубостта на Корсо. За момента Корсо спокойно можеше да изкара на него лошото си настроение.
— Плащам ви, за да изслушвате всичко, което искам да ви кажа.