— Този път все още не сте ми платил.
Борха извади от едно чекмедже чекова книжка и я постави на бюрото. Корсо се оглеждаше. Това беше моментът, в който трябваше да избере дали да се сбогува, или да остане и да изчака по-нататъшното развитие. Това беше и моментът, когато на госта се предлагаше нещо за пиене, но Борха не беше от този вид домакини. Корсо сви рамене, опипвайки бутилката джин в джоба си. Цялата работа беше абсурдна. Знаеше много добре, че няма да си тръгне, независимо от това дали му се нравеше това, което Борха се канеше да му предложи, или не. Борха също го знаеше. Той написа някаква цифра, подписа чека и го откъсна, после го побутна към Корсо.
Без да докосне чека, Корсо му хвърли един поглед.
— Убедихте ме — въздъхна той. — Слушам ви.
Търговецът нито за миг не си позволи да му проличи, че тържествува. Само кимна леко, студено и самоуверено, като че ли току-що бе сключил някаква маловажна сделка.
— Влязох в бизнеса случайно — поде той. — Един хубав ден установих, че нямам пукнат грош, а единственото наследство, с което разполагах, беше библиотеката на дядо ми... Около две хиляди тома, стотина от които имаха някаква стойност. Но сред тези стотина имаше едно първо издание на „Дон Кихот“, два псалтира от осемнадесети век, и едно от четирите познати копия на „Шанфльори“ от Жофроа Тори (Об. бел. - 22)... Какво ще кажете?
— Имал сте късмет.
— Не знаете колко сте прав — съгласи се Борха с равен, но поверителен тон. За разлика от повечето преуспели хора, не говореше самодоволно за успехите си. — В онези дни не знаех нищо за колекционерите на редки издания, но схванах бързо основното: ако имаш истинската стока, те са готови да плащат луди пари. Научих термини, за които преди не бях и чувал: колофон, подвързия „фанфар“[6]. И докато навлизах все повече в бизнеса и ми ставаше все по-интересно, разбрах и друго: има книги за продаване и други, които запазваш за себе си. Да станеш колекционер на книги е все едно да приемеш една религия — остава ти за цял живот.
— Извънредно трогателно. А сега ще ми кажете ли какво общо имаме аз и вашият екземпляр на „Деветте порти“ със споменатите обети?
— Попитахте ме как да постъпите, ако установите, че моят екземпляр е фалшификат. Нека си изясним едно нещо още отначало: моят екземпляр е фалшификат.
— Откъде знаете?
— Повече от сигурен съм.
Корсо направи гримаса, която много ясно изрази мнението му за абсолютната сигурност по отношение на редките издания.
— В „Универсалната библиография“ на Матеу и в каталога на „Терал-Кой“ изданието фигурира като автентично.
— Така е — съгласи се Борха, — въпреки че в библиографията на Матеу има една малка грешка — там са отбелязани осем илюстрации, а те всъщност са девет... Но формалното потвърждение на автентичността няма такова значение. Според същата библиография и копията на Фаргаш и Унгерн също са автентични.
— Може пък и да е така.
Борха поклати глава.
— Невъзможно. Протоколите от процеса на Торча са категорични: спасено е било само едно копие. — Той се усмихна тайнствено. — Имам и друго доказателство.
— И какво е то?
— Това не ви засяга.
— За какво съм ви потрябвал тогава?
Борха бутна стола си назад и стана.
— Елате с мен.
— Вече ви казах — поклати глава Корсо, — не проявявам никакъв интерес към тази история.
— Лъжете. Умирате от любопитство. Готов сте даже да ми работите безплатно.
Борха взе чека и го пъхна в джоба на жилетката си. После поведе Корсо по една вита стълба, която водеше към горния етаж. Къщата беше огромно средновековно здание в старата част на града и той очевидно бе платил за нея луди пари. Поведе Корсо по един коридор, който водеше към фоайето и главния вход; после спря пред една врата и я отключи с карта с фотоклетка. Стаята се оказа просторна, с под от черен мрамор, таван, прорязан от тежки греди и старинни железни решетки на прозорците. Вътре имаше бюро, няколко кожени кресла и голяма каменна камина. Стените бяха покрити отгоре додолу със стъклени шкафове, претъпкани с книги. Тук-там бяха окачени хубави отпечатъци на гравюри във великолепни рамки. Корсо не пропусна да забележи, че някои от гравюрите бяха от Холбайн и Дюрер.
— Хубава стая — каза той. Никога досега не беше влизал тук. — Все си мислех, че държите книгите си в склада на приземния етаж...
Борха се беше изправил до него.
— Това са моите книги. Те не се продават. Някои хора колекционират рицарски или любовни романи. Други търсят редки издания на „Дон Кихот“, необрязани екземпляри и какво ли не още... А всички книги, които виждате тук, имат един и същ главен герой: дяволът.